Оставам черно-бял, а ти си тръгваш с цветовете...
Днес се разминах с теб на улицата. Не, не беше ти. Но той приличаше на теб. След толкова години още се оглеждам за очите ти. Не приемай думите ми като любовно обяснение, знаеш, че не е така. Познаваш ме, знаеш че не обичам любовните излеяния, очите ми, перото ми казват повече от думите ми. Пък каквото имам да казвам, съм ти го казала вече. Това е обяснение, обяснение за мене си, което споделям с теб...
Казват, че мъжете се влюбвали трудно. За мъжете като теб, казват, че било невъзможно. Защо се влюби в мен? Защо ли си позволи този лукс?
Защо се разминавам с теб по улицата, когато ти си на стотици километри от мен? Защо когато нощта стане тъмна и лепкава, когато се събудя обзета от ужас, паля цигара и наум разговарям с теб. Защо когато прочета книга, която ме грабва и ме запокитва в другия край на стаята, аз изпълзявам и се добирам до телефона, за да ти споделя кефа си. И започвам да настоявам и ти да я прочетеш. Защо по дяволите, сънувам жълти стени, прах и струни на китара. Това не е любов. Не е любов, при положение че телата ни вече не се докосват. Защо умовете ни го правят?
Защо ми пишеш, когато се напиеш? Защо ме ревнуваш, а лъжеш себе си и мен, че не е така. Защо пишеш за мен? Защо ми взе ключа, но не заключи вратата. Нали така щеше да е по-лесно. Имал си други преди мен. Ще имаш още и след мен. И аз обичах преди теб, ще обичам и след теб. Знаеш как е устроен умът ми. Знаеш стотиците малки кътчета в него, знаеш състоянието ми, когато ме обземе лудост и суета, когато ръцете ми треперят и се паля. Знаеш как нервите ми се опъват и пукат, знаеш и аз знам за теб хиляди истини. Въпросът ми е защо не ги забравяме?
Омръзна ми да се разминавам с теб на улицата...
НАЗАД
