Шестима миньори работели в дълбок тунел, където копаели руда от земните недра. Изведнъж пластовете над тях се срутили, изходът на тунела бил затрупан и шестимата се оказали в капан. Миньорите се смълчали и се спогледали. Необходим им бил само миг, за да преценят ситуацията. Благодарение на опита си разбрали, че основният проблем бил кислородът. Ако внимавали, въздухът щял да им стигне за около три часа, най-много три и половина.
Много хора отвън щели да узнаят за станалото, но затрупването било сериозно и щяло да се наложи тунелът да се прокопае отново, за да могат спасителните групи да стигнат до тях.
Дали щели да успеят преди изчерпването на кислорода?
Опитните миньори решили, че единственото, което можели да направят, е да пестят колкото се може повече кислорода.
Договорили се да изразходват възможно най-малко физическа енергия, загасили лампите и се отпуснали мълчаливо на земята.
Занемели пред опасността и неподвижни в тъмнината, шестимата мъже се затруднявали да изчислят изминаващото време. По някаква случайност само един от тях имал часовник. Именно към него били отправяни всички въпроси:
Колко време измина? Колко остава? А сега?
Времето минавало много бавно, всяка минута се проточвала колкото цял час, а отчаянието, с което посрещали отговорите на другаря си, засилвало още повече напрежението. Началникът им разбрал, че ако продължавали по този начин, страхът щял да ги накара да дишат по-бързо, което можело да ги убие. Ето защо наредил човекът с часовника да бъде единственият упълномощен да контролира времето. Никой нямало да задава повече въпроси, а той щял да ги уведомява на всеки половин час.
Миньорът с часовника се подчинил на заповедта и започнал да следи стрелките. Когато изминали първите трийсет минути, оповестил: „Мина половин час". Сред другарите му се разнесъл шепот и въздухът още повече се сгъстил от всеобщия страх.
Човекът си дал сметка, че колкото повече време минавало, толкова по-ужасно щяло да бъде да им съобщава, че приближава последният им миг. Без да се допита до никого, решил, че другите не заслужават да умрат в страдание. Така че следващия път, когато ги уведомил за изтичането на половин час, всъщност били изминали четирийсет и пет минути.
Нямало как да забележат разликата, така че никой не се усъмнил.
Поощрен от успеха на измамата, човекът дал третото известие след почти цял час. „Мина още половин...", казал той, при което петимата му другари помислили, че били затрупани едва от час и половина и колко бавно минавало времето.
Човекът с часовника продължил в същия дух и на всеки час уведомявал останалите, че са минали трийсет минути.
Спасителните групи отвън работели с всички сили. Знаели в кой тунел се намират миньорите и че трудно биха успели да стигнат до тях за по-малко от четири часа.
Освободили ги след четири часа и половина. Очаквали, че ще намерят и шестимата мъже мъртви.
Намерили живи петима от тях.
Само един бил умрял от задушаване... Човекът с часовника.
Това е жесток пример за силата на очакванията, особено когато са примесени с необходимостта да контролираме ставащото и да поддържаме установени вярвания.
Ето какво могат да ни причинят нашите ограничения.
Всеки път, когато се вживеем в убеждението, че ще се случи нещо зловещо и непоправимо, сами не знаем (или знаем), че по този начин го предизвикваме, търсим, провокираме или най-малкото - не пречим на ужасното и предвидено събитие действително да ни сполети.
Между другото, този механизъм функционира и в противоположната посока, пример за което е историята за миньорите. Когато вярваме и се уповаваме на мисълта, че по някакъв начин ще успеем, възможностите ни се умножават.
Разбира се, ако спасителната бригада се бе забавила дванайсет часа, никаква мисъл не би спасила миньорите. Не казвам, че само позитивното поведение е достатъчно, за да предотврати фатално събитие или да избегне трагедия. Това, което твърдя, е, че всяко очакване, колкото и несъзнателно да е то, определя начина, по който се изправяме срещу трудностите.
Автор: Хорхе Букай
НАЗАД
