Когато спреш да виждаш в него своя рицар, който е бил до вчера, и започнеш да виждаш само недостатъци. Губи се с вечно мрънкане. С гневно тропане с крак, защото никога нищо, което направи за теб, не е достатъчно. Мъж се губи с крясъци, с мърморене, със студенина. Губи се малко по малко всеки път, когато нежните прегръдки, в които до вчера е потъвал с наслада, се заключат за него.
Когато заключиш за него погледа, сърцето, тялото си. Когато все нямаш време да сте заедно, когато все не ти се прави любов, все не ти харесват неговите предложения.
Мъж се губи, когато си твърде много навлязла в мъжката си енергия. Защото мъжът има нужда от твоята мекота, от топлината ти, от нежната ти женска ласка, която събужда най-мъжкото в него. Мъжът иска да се чувства мъж. Силен, прекрасен, успешен, желан. И ако ти до вчера си го виждала така, а днес виждаш в него само недостатъци и лоши черти на характера, той спира да иска да се оглежда в теб. Спира да търси подслон в душата ти.
Когато няма игрива закачка за него в очите ти. Когато спреш да флиртуваш и да предизвикваш любопитството му. Когато няма вече разговори, споделени моменти, приятелство помежду ви.
И все пак, мъж се губи много по-бързо, отколкото се губи жена. Защото в него има много повече логика и категоричност. Понякога му е достатъчно просто да срещне някоя жена, която да му припомни колко силен и секси може да бъде, за да реши да си тръгне от теб.
Приличаме си. Мъжете и жените. Търсим внимание. Търсим приемане. Търсим някой, който да знае как да пали огъня на страстта в телата ни. Някой, който да умее да кара душата ни да се издига връх себе си. Търсим онова красиво чувство на споделеност, което не може да се сравни с нищо. Да се чувстваме по-добри, по-красиви, повече себе си всеки път, когато сме били заедно.
Търсим да сбъднем онзи божествен полет на съществото си, който не може да бъде осъществен нито с много пари, нито с материални придобивки, нито с успехи, с титли, с награди. Онзи трепетен полет, който кара душата да изпитва небивали емоции, да вижда нови реалности отвъд реалния свят. Онзи полет, който може да сбъдне само душата, която се е осмелила да обича без остатък. До последния си атом.
Приличаме си. Хора сме. Човешки са емоциите ни. И само в истинската, дълбока любов имаме досег до божественото, което носим в себе си.
Автор: Моника Василева
НАЗАД
