Спомняйки си тези трудни времена, Айрис казва, че е била много красива, но невероятно нещастна 22-годишна жена. Скитала е по улиците на непознат град, неспособна да сдържи сълзите си. В този момент се озовала на входа на фитнес зала. Това било мрачно място, миришещо на пот и желязо, където тренирали само мъже. В онези дни, през 60-те години на миналия век, присъствието на жена в подобно заведение се смятало за неподходящо и дори било забранено. Но отчаянието и желанието да избяга от емоционалната си болка се оказали по-силни от социалните норми.

Айрис имала късмет - треньорите и клиентите ѝ позволили да остане и това решение променило целия ѝ живот. Тренировките се превърнали в истински отдушник за нея. Не мислела за тялото си или за състезания. Физическите упражнения ѝ осигурили това, от което силно се нуждаела - умствена яснота, енергия и възможност да забрави тревогите си, поне за известно време.

Залата се превърнала в нейно лично убежище, място, където можела да остави мъката зад гърба си. За нея те била като църква или храм, където можела да идва винаги, когато усещала, че силите ѝ намаляват.