Липсваш ми!
Тези две думички се въртят из главата ми всяка вечер, когато си легна и мисля за миналото. Всяка моя мисъл започва с „ами ако...“.
Ами ако не ти бях позволила да си тръгнеш?
Ами ако не бяхме толкова вредни един за друг?
Ами ако никога не бях приключила нещата?
Но тези въпроси винаги ще си останат такива – въпроси.
Липсва ми начинът, по който се смееш и усмихваш, липсва ми начинът, по който се усмихваш, начинът, по който говориш, начинът, по който знаеше, че съм разстроена преди да го кажа. Проблемът е, че все още съм лудо влюбена в теб, а ти си продължил напред. Мен все още ме боли, а ти обичаш отново.
Надявам се, че не ѝ пееш песните, които пееше на мен, надявам се, че не я наричаш по начина, по който наричаше мен.
Колкото и да е егоистично, иска ми се тя да разбие сърцето ти, за да мога аз да го поправя. Може би тогава ще ме заобичаш отново.
Надявам се да лежиш в 4 сутринта и да ти липсвам така, както ти ми липсваш. Надявам се постоянно да се чудиш как съм и какво правя, както аз се чудя за теб. Най-вече се надявам да си нещастен, както съм и аз.
Липсваш ми!
Тези две думички винаги ще отекват в моята съвест, когато се събудя и осъзная, че вече не съм тази, до която се будиш – вместо това се будя в празно пространство на разбити спомени и копнежи.
Може вече да не съм твоето завинаги, но ти винаги ще бъдеш моето. Може да не съм тази, която обичаш, но аз винаги ще те обичам.
Липсваш ми!
НАЗАД
