Знаеш ли ...

Не си позволих да страдам за теб.

Не си позволих да плача.

Не си позволих да те преодолея.

По-лесно беше да мисля, че нищо никога не е било.

"Не сега" се превърна в "никога".

Защото не бях готова да обичам, не бях готова да се отдам истински.

Може би защото нямах нужното търпение.

Не те виня.

Важното е, че не виня вече и себе си.

Човек сам поставя границите си.

Знае предела си.

Зоната на комфорт и излизането от нея.

Харесва ми да вярвам в хората и че все пак има добро в делата им.

Надеждата не ме е напуснала, защото смятам, че за всяко действие или липса на такова има причина.

Любовта живее в мен, в различни измерения.

Научих се да обичам себе си. Заслужавам щастие и вече не се виня, че го искам.

Заслужавам усмивка, топла дума и силна прегръдка.

Заслужавам честност и прямота.

Заслужавам уважение, просто защото на първо място съм човек и съм достойна за такова.

Сигурна съм, че всичко, което раздадох от себе си за другите, е било за добро.

Грешката ми беше, че в стремежа си да помагам, пренебрегвах себе си ... много пъти.

И вероятно ще се случва пак.

Просто този път ще приемам нещата от друга гледна точка.

И понеже досега не съм почувствала за някога аз да съм приоритет, реших да поставя себе си на първо място за мен.

Автор: Венеция Стоянова