След като изгубих майка си, естествено се борих с много неща. Имаше дреболии - като например какво да правя с дрехите й (които още са прибрани) и какво да правя с контактът й в телефона ми (все още ми е в любими). Но имаше и големи неща. Имаше тревоги, които произтичаха от един и същ всеобхватен въпрос: Как да продължа живота си без нея?
Известно време бях точното описание за "скръб". Апетитът и настроението ми се въртяха напред-назад като махало. Преминавах през всички етапи на тъгата, отново и отново. Не можех да преценя каква ще съм на следващия ден. Имаше нощи, в които когато най-накрая успеех да положа глава на възглавницата, усещах как сърцето ми се разбива в гърдите ми.
Имаше нормални дни, лоши дни и много лоши дни. Не използвам “добри” като описание, защото истината е, че едва като ударих дъното, започнах да се издигам, за да поема малко въздух.
Винаги звънях първо на майка си в труден ден. Тя беше моята подкрепа и пазеше тайните ми. Тя беше до мен във всеки един миг от живота ми и изведнъж вече не беше. До този момент тя винаги ми бе помагала с вземането на решения. Колкото и да се опитвах да не слушам думите й, особено през пубертета, бях повлияна от мислите й и разчитах на одобрението й.
Най-просто казано, най-тежко за мен беше да живея без нейното мнение. За всяко решение, пред което бях изправена, се питах какво ще направи или каже мама. Опитвах се да си представям разговорите, които бяхме водили преди това. Гледах часовника и чаках да стане 11:11, за да си пожелая нещо. Говорех мило, сгушена във възглавницата, молейки се тя да ме посети в съня ми и да ми каже нещо, каквото и да е.
Вярвам в знаци. Вярвам в сънища. Вярвам в ангели и водачи, както и в посланията, които Вселената ни изпраща, когато най-много се нуждаем от тях. Но за нещастие, магическите отговори не дойдоха при мен по начина, който очаквах.
Когато достигнах дъното, осъзнах, че е време да се изправя срещу големите неща и най-накрая да го направя сама. Преди това виждах болката и щастието като полярни опозиции, двама смъртни врагове, които не могат да живеят под един покрив. Макар и да отне време, осъзнах, че моята загуба и тъга ще проправят пътя на щастието ми.
Започна с новооткрита самоувереност, която ми донесе спокойствие, каквото не бях изпитвала от месеци. Започнах да поставям себе си на първо място и да живея живот, който мислех, че ще е най-добрият за мен. Тогава осъзнах, че всички знаци, от които се нуждаех, са си били там, но по различен начин.
Майка ми ме научи на много неща, но никога нямаше как да ме научи да живея без нея.
Но случилото се ме накара да порасна, да се променя и да започна да взимам свои собствени решения. Започнах отново да процъфтявам от семената, които тя бе засаждала в продължение на 26 години.
Знам, че загубата ни преобразява в различни хора, ранявайки ни и оставяйки невидими бойни рани. Разбитите ни сърца, пукнатините във всяко малко парченце, са нещата, които ни правят такива, каквито сме. Но ако позволим, тези пукнатини могат да пропуснат светлина в сърцата ни. Без болката, няма как да дойде щастието.
НАЗАД
