X

Бъдещето не чака

от в 12:00 на 02.06.2017 в Свободно време | Интересно


Бъдещето не чака

Бъдещето не чака

Бъдещето не чака. Технологиите се развиват. И това е тенденция, която поражда едновременно възбуда и страх. Като всяко ново нещо, което не се знае дали бихме могли да контролираме. Гледах филма „Кръгът”. И, естествено, провокацията ме достигна, така както ме достигна след „Интерстелър” или след „Сноудън”. На всеки пет минути от филма възкликвах: „Ужас!“. Не искам да живея по този начин, не си представям да съм чак толкова „свързана”. Но да, бъдещето не чака, то е тук. „Кръгът” според мен е филм, който показва голяма част от нашата действителност и малка част от близкото бъдеще. В някои кътчета на света вече живеят по този начин. Не съм от онова поколение, за което технологиите са необходимост. Мога да отида на безлюден остров или в някоя гора без намек от технологии и това дори ме кара да изпитам приятно усещане на вълнение. А има хора, които тази мисъл ги обезоръжава.

Филмът е провокиращ в много аспекти. Най-основният за мен лично бе дали плюсовете от това развитие на „свързаността” чрез технологиите и социалните мрежи са повече от минусите. Една реалност на проследяване на всеки аспект от живота на хората и загуба на лично пространство. Дали след това не следва и загубата на идентичност?

Напълно осъзнавам и прегръщам многото плюсове от развитието на технологиите, многото хора, на които те са помогнали. Напълно осъзнавам свързаността на различните краища на света. Напълно осъзнавам размера, с който хоризонтите ни се отварят. Възможностите, които се откриват пред нас. Дава ни се шанс да разгърнем потенциала си, и на тези около нас, с непознавани до този момент темпове. Но какво е всъщност потенциалът на човек? Не е ли той комбинацията от добри и лоши характеристики? И ако кажем, че потенциалът на човека като обем се увеличава, как може да сме толкова наивни да вярваме, че това увеличение ще бъде само в количественото съотношение на добрите качества, на ползите, на плюсовете. Не! Голяма е вероятността да се увеличават едновременно и добрите, и лошите страни на този човешки потенциал. Всички стремежи и възможности за изпълнение на мечтите, на визиите ни, наравно с увеличаване на страховете и на завистта, на алчността и ламтежа към власт. А в също толкова голяма вероятност е и съотношението на лошите черти, на лошите качества на човек да нарастват в пъти по-бързо.

А аз всъщност съм от оптимистите. Но в мен има също така голяма доза реализъм. И тогава си давам сметка, че в захласа по интеграцията ни с технологиите, ние забравихме да възпитаваме ценности. Забравихме да говорим за ценности. И тогава в съзнанието ми отново излиза сцена от филма – контрастът между свободата на героинята във водите на морето, сред природата, откъсната от технологиите, просторът и широтата там, срещу липсата на пространство, на време за себе си, на поглед към себе си, когато е включена в мрежата, „свързана”.

„Свързваме се“ с всички останали, с хора, които може би никога няма да видим, няма да познаваме дори. „Свързваме се“ с хора, които отделят време и енергия да направят избор между типа емиотиконка на поста ни, а ние съответно да регистрираме избора им и да му позволим дори да ни повлияе. „Свързваме се“ с неограничен брой хора по целият свят. И какво ни дава това? Повече свобода или по-скоро прекрасно прикрита заслепеност зад уж по-широкото ниво на достъпност? И тогава изникват още повече сцени от моя живот и този на всички в реалността, не просто от големият екран. Разминаване по улиците с хора със забързана крачка и телефон в ръка, срещайки повече човека на ден, но поглеждайки в очите на много по-малко. Четене на по-голямо количество информация от различни хора от различни точки на света с усещането, че сме по-информирани, а всъщност все по-малко стойност от информацията стига до съзнанието ни. Бързайки да преминем и през този и през следващият имейл, всъщност четем първото изречение, не достигайки до последното. Имаме огромно поле от избори, неограничен набор от варианти, мислейки, че хоризонтът от възможности е безграничен, а всъщност сме водени от алгоритъм, който смалява броя на изборите вместо нас, защото така било по-лесно. И по-бързо също.

И така, изводът е, че всъщност хората, които са в живота ни, не ги познаваме, информацията, през която сме преминали, не ни е докоснала, а изборът ни почти е направен. От кого?

Но знаете ли, всъщност това не е притеснителното. Какъвто и алгоритъм да направят, изборът, а оттам и отговорността, винаги ще бъде наша. Не нечия друга. Дали да участваме в този алгоритъм е решение в нашите ръце. Докато все още ни се дава изборът дали да се „свържем”, дотогава все още можем и да не го правим или не напълно, не постоянно. Проблемът идва, когато не ни дадат възможността да избираме дали да се „свържем”. Когато стигнем до там, че изборът да си отвън ще бъде равен на лудост, отшелничество и самота. На отхвърляне.

И накрая кръгът се завъртя така, че свободата стана най-тясната ти клетка, а прозрачността – най-силното затъмнение на сетивата. Това не е теория за конспирацията, това е сглобка. На всичко онова, към което сме се затичали. Бъдещето не чака. То е тук.

 

Автор: Алеона де Кама, автор на романа "Избирам теб, ЛЮБОВ"



Теми   бъдеще

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.