Да не го отлагаме този живот

Случката е прозаична, делнична и позната.

Беше петък. След дълъг работен ден и още по-дълга работна седмица. Забързаният градски трафик жужеше, макар и да беше вече привечер. Слязох от автобуса с една чанта през рамо, пълна с продукти, които трябваше да се превърнат във вечеря. В ума си превъртах задачите, които все още ме очакваха през уикенда. Съвестно чаках пред пешеходната пътека, когато една учебна кола спря пред мен и ми даде път, за да пресека. Тръгнах най-спокойно и когато се изравних със спрелия автомобил, чух как зад него друга кола дава газ, за да го изпревари. Останалото се случи почти за секунди. С периферното си зрение улових заплашително приближаващите се фарове, а след това последваха яростно набитите спирачки, които огласиха целия квартал, когато все пак този забързан, безумен шофьор явно ме видя… Автомобилът спря на крачка от мен, а сърцето ми вече бумтеше като лудо. Но явно боговете все още имат други планове за мен, защото ми се размина като по чудо.

Но оттогава, вече доста дни подред, една мисъл не ми дава покой. А именно: колко лесно приемаме, че утрешният ден ни е обещан. Как с лека ръка отлагаме живота за някога в бъдещето. Заглушаваме желанията на сърцето си. Спираме мечтите си от страх. Правим само планове. А потъваме в битовизъм, докато дните се изнизват между пръстите ни, а времето безмилостно отлита.

Покрай пандемията това е идея, която често се прокрадва в ежедневието. Не бива да приемаме нищо за даденост. Бъдещето е толкова непредвидимо и всичко се променя за един миг, за един дъх. И никой не може да каже със сигурност с колко време разполагаме на тази земя.

За това - нека не отлагаме повече. Нека не го отлагаме повече този живот, а да го живеем. Да позволим на сърцето си да порасне - да обича, да събира в себе си радост и спомени. Както и някои ожулвания от стари любови, които са били толкова неизбежни, че все пак трябва да ги прегърнем като част от личната си история. Нека да прекарваме повече време с хората, които обичаме. И да им го казваме по-често. Нека им позволим да бъдат до нас и да ни опознаят. Нека свалим социалната маска, която понякога ни се налага носим в ежедневието си. И нека си позволим да чувстваме - истински, с цялата уязвимост, която идва от това смело решение. Защото много болка могат да донесат емоциите, но животът без тях е сив, скучен и лишен от смисъл.

Нека да дадем шанс на най-щурата си мечта да се сбъдне. Само трябва да повярваме в нея и да сме готови да я последваме с цялото си сърце. Нека се усмихваме повече. И когато видим нещо добро в някого, просто да му го кажем, защото това може да направи не само деня му по-хубав, а и да остави ярка следа в паметта му. Нека пътуваме повече. Да спрем да мислим поне веднъж да сметките за парното и да го купим този самолетен билет до Париж…

Нека трупаме истории за разказване. Да живеем със страст и устрем. Да открием сърцето си и да си позволим да обичаме. Нека вярваме в рицарското приятелство, въпреки примерите, които сме срещали в ежедневието. Нека вярваме в доброто. И нека го вършим по-често. Нека си правим малки подаръци. Като да гледаме дълго залеза, да си вземем второ парченце шоколад или да отидем на кино в събота.

Нека се събуждаме всеки ден с ентусиазъм и с усещане за чудо. Защото си е чудо това, че ни има и че сме тук. Нека използваме силата на волята си, за да прогоним отегчението - най-излишната емоция. Няма как да бъдем отегчени, когато правим нещо, което ни носи радост… И ако все още не сме го открили, просто трябва да го направим  струва си. Нека не позволяваме на страха да диктува решенията в живота ни. Вместо това да повярваме в смелостта. Да й се доверим. Да й направим повече място в деня си. За да може един ден, когато погледнем назад и направим равносметка какво сме вършили тук и сега, да бъдем доволни от себе си. Да не изпитваме съжаление - за нито един взет избор, за нито изживян един ден.

Автор: Яница Христова