Не искам да се хваля, но мисля, че в повечето отношения съм много добра майка. Отлична съм в прането, правенето на графици и почистването, писането на домашни, подготвянето на подаръци и последните приложения за таблет за деца. Правя страхотна пица с гарнитура от моркови (шегувам се... почти). Но едно нещо, в което мисля, че не ме бива толкова е това да документирам детството на децата ми преди да пораснат като за миг.
Планът ми да бъда от онзи тип майки, които карат Фейсбук приятелите си да завиждат и ги вдъхновява да създадат купища добре подредени албуми, макар и обречен на провал, започна добре в началото. Скоро след като дъщеря ми, която сега е на 5, се роди, със съпругът ми инвестирахме в една от онези скъпи камери, които правят всичко да изглежда по-добре и започнахме да я носим навсякъде с нас, в случай, че имаме повод за снимка.
Първата година от живота на дъщеря ми създадох красиви кадри на това как се наслаждава на слънчевите дни в парка, как семейството ни се разхожда по плажа и първата й среща със снега. Снимките правят моментите да изглеждат дори по-магични, отколкото всъщност бяха.
Тогава, около първия й рожден ден, животът ми на майка се преобърна и избягващото снимки мое Аз се прероди. Малко предистория: идвам от семейство, в което цели години не бяха фотографирани и спазвайки тази традиция, аз никога не съм била човекът, който да предложи групова снимка по време на излизане по женски.
Тогава дъщеря ми проходи и малко след това – започна да тича. Покажете ми жена, която може да овладее лудо хлапе и скъпа камера, без да повреди едното или другото и ще я наградя с... е, с камерата, защото си седи в шкафа оттогава. Успях да направя точно една снимка от втория рожден ден на дъщеря ми, преди и синът ми да се присъедини към семейството.
С бебе и малко дете бях късметлийка, че успях да заснема няколко кадъра с телефона си по няколко пъти в месеца. Забравете за моментите за снимка – оцеляването беше единственото нещо, върху което можех да се фокусирам и имаше моменти, в които не ми се струваше като даденост. В един момент реших, че Инстаграм е единственото място, в което ще документирам живота на малките ми. Албумите просто нямаше да се получат. Дори и да имах достатъчно време да ги подредя, нямах снимки, с които да ги запълня.
Започнах да компенсирам липсата на кутии със снимки из дома ми, като принуждавах семейството ми два пъти годишно да си прави професионална фотосесия (една от най-добрите ми приятелки е талантлив фотограф, което направи нещата по-лесни и достъпни за нас). Тези снимки са едно от най-ценните ми притежания, но процесът да ги получа винаги е стресиращ и дори и най-добрите семейни портрети не могат да се мерят с онези сладки уловени мигове, които виждам във Фейсбук профилите на другите майки.
Примирих се с липсата на снимки. Не може всички да бъдем добри във всичко и определено не във всеки аспект на майчинството, така че съм напълно съгласна това да е моята слаба страна. И когато децата ми ме попитат къде са бебешките им албуми, ще ги насоча към Инстаграм профила ми.
НАЗАД
