Хладният и свеж въздух сутринта танцуваше по кожата ми с лекото си влажно докосване, нежно плъзгайки се под чаршафите. Придърпахме завивките по-близо до телата си, главите ни едва успяваха да се покажат над одеялата само за да се сгушим отново заедно - обърнати лице в лице. Това винаги бе първото нещо, което правехме всяка споделена сутрин.
Бяхме уморени да работим прекалено много часове без да си дадем така нужната почивка, така че ти неохотно се измъкваше от леглото и с усилие влачеше краката си до банята, докато аз се сгушвах за още поне малко само за да усетя топлината ти, останала по завивките и да я задържа възможно най-дълго. Водата, стичаща се от душа, ромолеше на заден план, унасяйки ме в кратка, но дълбока дрямка, преди да ме събуди странен сън, който внезапно ме върна отново към живота и неговата болезнена реалност. Винаги съм имала онези сънища, които рисуват картините си, докато съм в нещо като полусън, на границата между съновидението и реалността, онези сънища, които са толкова истински, че дълго след като отворя очи ме карат да се питам дали не са се случили в действителност. Нима не помниш?
Измъкнах се от леглото ти, търсейки с ръце дрехите си по пода. Стаята ти някак никога не съумяваше да остане чиста, колкото и да се опитвахте. Всяка сутрин играех тази малка игра със себе си - къде бяха дрехите ми този път? Те мистериозно винаги се озоваваха на различно място, криейки се под леглото или висящи от стола на бюрото ти. Сгушването заедно след чашите вино, които изпивахме в сумрака на нощта никога не е било от полза, когато се опитвах да открия дрехите си сутрин, и съм готова да заложа живота си, че част от облеклото ми винаги оставаше скрито някъде в стаята ти след онези напоени с вино вечери, които споделяхме.
Никога не успявах да се облека напълно, откривайки само един или два елемента от тоалета, който бях избрала да нося за теб. Но и нима се нуждаех от дрехи, щом бяхме заедно тук, щом бях до теб? Втурнах се надолу по стълбите, за да те намеря, напомняйки си да следя стъпалата, за да не се подхлъзна и да падна отново, но и двамата знаем, че никога не съм истински будна преди първата си чаша кафе, нали?
Светлина на утрото се процеждаше през прозореца и стопляше кухнята ти, приканвайки ме да се насладя на топло кафе и споделена закуска. Но нека не се заблуждаваме - никога не сме били от онези двойки, които отделят време за питателна закуска. Винаги имахме нещо плануване - знаехме къде ще отидем и какво предстои да направим. Тази сутрин, обаче, беше различна и нещо в мен нашепваше, че ще се нуждая от една добра закуска. Тялото някак може да усети и знае кога ще се нуждае от повече от обичайната доза. Тялото умее да предвижда тези неща, дори когато умът не може да обясни защо. Филийка с конфитюр, малко сок, но тази сутрин се нуждаех не от една, а от две чаши кафе.
Ти се присъедини към мен след душа си. Обожавах начина, по който косата ти падаше по лицето ти, когато беше мокра. Сресването ѝ би било престъпление, унищожавайки естествената способност на влажните кичури да подчертаят красотата на лицето ти. Седяхме един срещу друг и дъвчехме мълчаливо, сякаш дори най-лекият звук щеше да събуди ужасяващия призрак, който се спотайваше в апартамента. Ден след ден сутрините ни заедно ставаха все по-тихи сутрин, вече почти не разговаряхме, а изпълнението на вечните списъците със задачи и досадните задачи в календара бяха единствените ни споделени мигове. Чудех се какво се крие зад мълчанието ти, какво се случваше в мислите ти, но не смеех да попитам. Бях изпила само едно чаша кафе. Усмихна ми се любезно, но и някак дистанцирано така, сякаш искаше да ми кажеш нещо, но количеството кофеин в кръвта ти не беше достатъчно, за да го изречеш.
Тази сутрин беше твърде красива. Твърде спокойна. Някак зловещо тиха и потискащо замислена. Когато се усмихна с ъгълчето на устата си тази сутрин, в този кратък миг, осъзнах, че нашето “ние” вече не съществува. Изпарило се беше ведно с тъмнината на нощта, отстъпила пред първите утринни лъчи. Ние никога не сме били от хората, които се наслаждават на сутрините. Не бяхме от хората, които бодро ставаха от леглото и започваха деня си с усмивка и пълни с енергия. Не бяхме от хората, които можете да срещнете преди 8 сутринта, но тази сутрин бяхме щастливи… кога започнахме да се усмихваме на закуска?
Може би ако бях изпила тази втора чаша кафе по-рано, щях да го осъзная отдавна. Щях да забележа, че слънцето грее прекалено ярко, че усмивката ти е твърде топла, че вече откривах дрехите си на мястото им и че лекото, някак небрежно отдалечаване на двама души, които са се обичали истински вече е започнало. Не бих искал да го нарека кинематографичен, но… Нима не този момент не беше твърде съвършен?! Моментът, в който осъзнахме, че отново сме себе си - аз и ти - че всеки е отново сам и вече не сме едно цяло, вече не сме заедно, вече не сме ние? В този миг разбрах, че сме завършили пълния кръг на взаимоотношенията си. Моментът, в който и двамата осъзнахме, че сме научили уроците си един от друг и можех да продължим да живеем живота си, както преди да се срещнем, но вече променени, вече различни и отново сами?
Може би, някой ден, когато си спомниш за мен, никога няма да върнеш в спомените си онази сутрин, в която осъзнахме, че нашето ние вече не съществува, но когато случайно откриеш тениската ми, скрита под леглото ти, тя ще избърше праха от мислите ти и ще ти припомни утрото, в което отпих от втората си чаша кафе. Ти се усмихна, защото някъде дълбоко в себе си и двамата вече знаехме, че сме се превърнали в онези сутрешни хора, които никога не разбирахме.
НАЗАД
