Намерих снимка, на която сме толкова мънички. Нямахме никакви грижи. Бяхме наистина щастливи и нямахме големите мечти, които да ни дърпат в различни посоки. Живяхме в един град, бяхме съседки. Не разбирахме защо родителите ни оценяват толкова спокойните уикенди. Не знаехме колко трудности ще имаме в бъдеще. Не съм ти го казвала, но видя ли наша снимка от детството, се натъжавам...
Всичко това ми липсва... Липсва ми как прекарвахме времето си заедно и как по цял ден бяхме неразделни. А сега... сега ги няма и среднощните разговори. Чувствам, че си на другия край на света. Бих направила всичко, за да си тук сега, точно в този момент, за да се смеем на шегите си, да клюкарим, да пием коктейли и да сме заедно.
Знам, че между нас има много километри. Разделя ни един полет със самолет, часове с автобуса, както и много задължения. Пораснахме. И ме боли, че всеки път, когато ми се обадиш, плачейки, не мога да съм до теб и да ти помогна. Когато имам нужда от теб, ти не можеш да ми вдигнеш, а понякога и аз. В случите, в които имаме нужда от прегръдка, трябва да се задоволим само с едно съобщение. Мразя, че не мога просто да изляза от нас и след 10 минути да съм у вас. Не ми харесва, че живеем в различни градове и държави, както и че не се виждаме всеки ден, но ти сама знаеш, че понякога имам чувството, че си до мен и ме прегръщаш, за да се успокоя.
Всеки път, когато минавам покрай вас, се сещам как стояхме по цял ден на тези пейки. Всеки път, когато пия с приятели, се сещам как можеше да си до мен, да пеем с цяло гърло и да сме душата на компанията.
Щастливка съм, че те имам. Най-хубавото нещо е, че ти няма да си тръгнеш, а аз също ще остана, въпреки всичко, въпреки разстоянието и времето. Обичам те! Макар и да не се виждаме всеки ден, обещавам, че това няма да се промени.
НАЗАД
