X

Дългият път

от в 08:41 на 12.02.2015 в Всичко за теб | Историите на една дама


Дългият път

Дългият път

Здравей татко,

Пиша ти отново писмо. Отдавна не бях писала... Нито на теб, нито на себе си. Перото ми се счупи, татко, и нямам сили и време да го залепя. Променям се, татко. С времето и с годините. Станах по-кротка, по-смирена, по-различна. Когато сутрин стана и се погледна в огледалото, оттам ме гледа друг човек.
Ти как си, татко? Гледаш ли ме там отгоре? Изпратихме дядо при теб преди време. Не беше отдавна. Сякаш бе вчера. Или може би на мен така ми се струва...

Татко, помниш ли как тече времето тук при нас, долу. Знаеш ли колко бързо минават годините? Сякаш годините се изсипват между пръстите ми като пясък. Изтичат и аз ги усещам, но не мога да стисна шепа и да спра времето. Иначе годините са милостиви към мен, тати. Така, както бяха милостиви и към теб, струва ми се. Годините са милостиви, но времето, в което живея, не е. Жестоко време, време на протести, на скандали и безверие. Знам, тати, че и вие с мама сте живели в безвремие и безверие. Чудя се само как сте решили да създадете семейство? Може би сте били по-смели от мен, от нас.

Завърших образованието си, тати. Поне семестриално. Стискайте палци с дядо да се представя добре на държавните изпити. Записах и педагогика, татко. Оказа се, че ми допадна да работя с деца. Децата ме зареждаха, караха ме да се чувствам жива, умна, даваха ми крила. От тези крила аз късах пера, тати, и пишех с тях. Така както ти бях обещала. Образованието го завърших, заради дядо. Знаеш го какъв беше. Можеше да вдъхне сили и кураж дори и на камък. Бях на ръба да се откажа, когато дядо си отиде. Бях обезверена, съсипана, без душа. Сякаш, когато дядо си тръгна, взе душата ми със себе си. И тогава си спомних всичко. Точно тогава, когато бях на ръба да се откажа, се сетих защо бях издържала до сега... И не се отказах. Продължих.

Татко, ако знаеш колко места обиколих. Пътувах, татко. Точно като в приказките, които ми разказваше, когато бях дете. Видях Ниагарския водопад, слънцето галеше лицето ми, а аз се сетих за теб. Помниш ли как се опитваше да ми обясниш, че няма Бай Ганьо Американеца, Бай Ганьо Французина и че Бай Ганьо е Българин, а аз ти се сърдех, че ми разваляш вицовете. Смях се сама с глас. Целият Ниагарски водопад бе зялят от звучния ми смях.

Обичах, татко. Малко и много. Силно и за дълго. Вярвах, че съм срещнала любовта на живота си и... продължавам да вярвам, че ще я срещна отново. Не страдам вече за любови и раздели. Не ми остава време. Страдам само за цветовете си, татко. Посивях и вече не съм цветна. Това ли било да пораснеш, тати? Ако това е зрелостта, не я искам. Искам си цветовете обратно.

Живея, татко. Точно като себе си живея. Не съжалявам за грешките си, не страдам по миналото, не плача много нощем. Знам... Обещавам да пиша и да се усмихвам повече.

Това е засега, тати. Стисни силно дядо за ръка и му кажи, че го обичам и че ми липсва адски.

Ваша Гугутка



Теми   любов | писмо | път | смелост | смърт

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.