X

Неумолимото време

от в 09:25 на 25.01.2015 в Всичко за теб | Семейство


Неумолимото време

Неумолимото време

Смрачаваше се. Времето бе, както винаги, ужасно. Зимата блъскаше по прозорците на схлупената къщичка на ул. Скобелев 4. Зимата сякаш всяка година водеше безконечна борба с тази схлупена къщичка. И къщичката не се предаваше. Всяка зима тя устояваше на виелицата и снега.

Обичах лошото време, още от дете съм го обичала. Заставах на прозореца и се плезех на снега отвън. На мен ми бе топло, на снега му бе студено, май. Обичах тези моменти, пукота на печката, мириса на топлина и горящи дърва. Телевизора, който гърмеше и известяваше последните новини. И дядо... Дядо, подпрян на стола, с ръка до ухото, загледан и заслушан, изолиран от целия свят. Моят дядо, както винаги – със строгия поглед, с гордата осанка, с морала и бастуна (който бе част от морала), с житейския опит, с историите за любовта и жълтеницата, за казармата и партията, за баба ми и нейната красота, за мечтите и семейството. Дядо ми - непресъхващият извор на знания, който приемах с досада, когато бях дете.

Същият този дядо бе герой в моите детски очи. Всяваше респект във всеки член на нашето семейство. Същият този дядо беше бивш военен, помнеше войната, беше завършил същата гимназия, която и аз, псуваше така, както само той умееше, същият този дядо беше отгледал и възпитал няколко поколения хора. Болно ми е, че гледам този горд човек повален от инсулт, болно ми е, че се налага да сменям пелените на човека, който е сменял моите.

Времето е абсурдно нещо. Времето кара хората да забравят какво притежават.

Сякаш времето и годините, изтриват с лекота спомените ни. И така, докато не се случи най-лошото и времето за нас не спре. Тогава ние, хората, си правим равносметка. За части от секундата ние, хората, успяваме да претеглим всички моменти и хора в живота си и срещу частица спряно време успяваме да осъзнаем какво искаме.

Имам един приятел, който постоянно ме пита: „Знаеш ли какво искаш?". И аз никога не знам. Повечето хора всъщност не знаят. И когато се случи най-лошото, и когато времето за мен спря, аз разбрах.

Разбрах, че някои хора се раждат лидери и само времето ги прави по-силни. Разбрах, че ИМА незаменими хора. И че рано или късно си тръгват от нас... за да отидат на по-добро място. Разбрах, че добрите моменти събират хората заедно, но лошите моменти сплотяват хората завинаги. Разбрах, че искам здраве. За себе си и за близките си. Искам дядо отново да ми досажда, да ми гърми с телевизора, да раздава морал с бастуна си, но да бъде до мен и до нас.

Времето е абсурдно нещо. И хората сме абсурдни и егоистични същества. Не осъзнаваме какво искаме, защо го искаме. Не осъзнаваме какво ни трябва. А ни трябва толкова малко...

Времето продължаваше да бъде ужасно. Станах и пуснах телевизора на канал 1. Новините гърмяха сякаш от трибуна. Усмихнах се и се залепих за прозореца. Погледнах към небето и замечтах за момент. За малките неща, за бъдещето, за лошите моменти в живота ни и хубавите хора. И бях доволна и спокойна, защото вече знаех какво искам.



Теми   болести | време | дядо | смърт

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.