Сигурно на всички родители им се е случвало да им кажат: „Е, ти поне имаш деца, ще има кой да те гледа, когато остарееш“. А ако нямате деца и вече сте минали 30-те, със сигурност ще чували довода: „Трябва да си направиш едно дете, иначе кой ще се грижи за теб, когато остарееш?“
За това ли правим деца? И имаме ли право да го очакваме от децата си?
Преди да дадете отговор на въпросите, искаме да ви представим мнението на един баща, който не иска децата му да се грижат за него, когато остарее:
„Когато споменавам дъщерите си на мои познати, много често ми казват, че има кой да ме гледа, когато остарея. Не съм много сигурен, че е така. Двете ми най-големи дъщери недвусмислено са ми заявявали, че направо ще си умрат, ако един ден, когато съм вече грохнал старец, ще трябва да ме бършат и мият. Винаги съм предполагал (или съм се надявал), че са се шегували, но може би не е било така. Ценностите се променят с времето.
Но с възрастта започнах да се питам – дали децата ни са длъжни да се грижат за нас, когато остареем? Имаме ли правото да го изискваме от тях? Все по-често днешните млади хора трябва да се грижат за децата си, докато се грижат и за остарелите си родители. Притиснати и от двете страни, тези хора се нагърбват с непоносим товар.
Знам какво ще кажете – но ти си дал живот на детето си, подслон, възпитание, любов и грижа. Не ти ли дължи нещо в замяна? Може би в някои култури си длъжен да дадеш всичко на родителите си, но дали и тук е така? Някога моите родителите ми казаха, че не им дължа нищо в замяна. Все още съм им благодарен за това, защото неведнъж съм виждал как родители използват чувството за вина като оръжие срещу децата си, като мрежа, в която да ги задържат до себе си. Не искам да бъда такъв родител. Нямах възможността да се грижа за родителите си, защото те така и не остаряха, преди да ни напуснат... но ако трябваше да го направя – щях да се грижа за тях! Но не от чувство за дълг, не от чувство за отговорност и задължение, а заради истинска синовна обич.
Родителите имат своите доводи, но се опасявам, че децата също имат своите аргументи. Такава е например фразата „Ти си избрал да ме имаш, но аз не съм избрал да се родя“. Каква банална мисъл, но в нея има някаква истина. Ние създаваме деца в този свят и е наша отговорност да се грижим за тях, но може би не бива да ги обричаме на отговорността да се грижат за нас.
Ако децата ми ще трябва да се грижат за мен, когато остарея, искам изборът им да е породен от любов, а не от дълг, защото задълженията пораждат омраза, ненавист. Не искам да ги затруднявам, не искам някой тайно да се надява да умра по-скоро, защото им създавам толкова много грижи! Не искам последните ми мигове с децата ми да са свързани с кавги.
Когато остарея, не искам за мен да се грижат хора, за които тази грижа ще е товар. Предпочитам да съм в старчески дом, предпочитам да живея на улицата. Ако грижата и подкрепата не идват от сърцето, а от някакво натрапено чувство за дълг, не желая да се грижат за мен. Но кой знае, когато стана на 90 и не мога сам да си сменя памперса, може и да мисля различно. С други думи, може и да съжалявам за това, което току-що написах, но пък с моя късмет, може и да не си спомням, че съм го написал.“
НАЗАД
