X

Истински истории: Как можех да му обясня, защо той няма на кого да каже "мамо"?

от в 13:00 на 26.06.2015 в Всичко за теб | Историите на една дама


Истински истории: Как можех да му обясня, защо той няма на кого да каже "мамо"?

Истински истории: Как можех да му обясня, защо той няма на кого да каже

Реалността не е красива, защото хората не сме красиви, ние нараняваме, изоставяме, забравяме, игнорираме, стъпкваме и съсипваме. Бях с двете ми деца и синът на приятелка, гледах го за малко. И тъй като не бяхме в нашия квартал тръгнахме да търсим площадка и само след минута намерихме,
идеалната площадка, чисто нова скътана между няколко блока и малка жълта къща. Къщата правеше впечатление, личеше си, че е нова имаше голяма табела на нея с дълъг текст, на който не обърнах внимание. Пред площадката имаше също голяма табела, където забелязах просто герба на община Пловдив и отново дълъг текст, който не сметнах за нужно да чета.

Влязохме и децата започнаха да играят, беше забавно и тогава от жълтата къща излезе една жена и започна да събира пране, по едно време ни заговори, попита децата харесва ли им площадката, а после каза, че техните батковци и каки го нямало сега, но като дойдели децата нямало да искат да играят с тях от страх. Аз останах втрещена, а дамата си влезе вътре. Приближих се и
зачетох табелите. Оказа се, че къщата е за настаняване на дечица лишени от родителски грижи, построена от дарения, минах пред оградата на детската площадка и зачетох другата табела, там пишеше, че съоръжението е предвидено за дечицата от къщата, за тяхната рехабилитация, защото
са с увреждания. Не ме впечатли нищо от написаното, не ме уплаши, не ме стресира, останахме си там и не след дълго пристигна училищен автобус, от който слязоха десетина хлапета видимо с психически увреждания. Гледаха ни
любопитно, аз им се усмихнах и им казах "Здравейте". Те тръгнаха да се прибират в къщата под зоркия поглед на лелята с прането и две учителки, един младеж, обаче влезе при нас и се запъти право към мен. Подаде ми ръка:

-Здравей. Вие сте дошли на нашата площадка?

- Нали може? -попитах го аз с най-приветливия си тон.

- Може. - усмихна се детето - Тука всички могат да играят, ама не искат... - звучеше разочаровано някак.

- Как се казваш?

- Стефан. - представи ми се.

- Аз пък съм Стефка, ние сме адаши.

- Ама си Стефка? На истина ли? - чудеше се момчето.

- Да, Стефка съм. А ти не трябва ли да отидеш да обядваш сега, знаят ли
учителките, че си тук?

- Знаят, ама ей сега ще дойдем пак. - и си тръгна.

След съвсем малко излязоха всички деца и дойдоха на площадката. Имаше малък сладур с Даун, имаше мъници в доста тежко състояние, само седяха и се клатеха или гледаха в една точка без да реагират. Всички бяха с чисти и спретнати дрехи, учителката безспорно се грижеше добре за тях, а моите деца дори не ги приеха като нещо странно, веднага започнаха да играят с тях или поне с тези, които искаха. Стефчо дойде при мен и започна да ми разказва за
училище, бил във втори клас, но бил на 12 години, обичал си училището и им давали от любимата храна и къщата обичал много и госпожите също. Каза ми как се казват децата, аз пък го запознах с моите и тогава той забеляза слуховите апарати на ушите на дъщеря ми.

- Какво е това? - посочи ги въпросително.

- Ами, това са слухови апарати. - му казах - Тя не чува добре и за да може да чува, ги носи. То е като очила, но за ушите. - Постарах се да обясня най-точно и ясно, а той ми се усмихна доброжелателно и отиде да играе с другите.

След няколко минути Стефчо пак беше при мен. Реших да го науча да плете гривни от ластици, моите деца дойдоха и започнахме урока, много му хареса. Имаше онова чисто и прекрасно детско любопитство, радостта от това, че нещо се създава пред очите му, не ми пречеше не посягаше искаше само да
гледа, повика и приятелите си и всички започнаха да гледат по същия начин, с
нескрит и неподправен детски интерес. Подаваха ми ластици и търпеливо
изчакваха да видят какво ще се случи. Получи се красива гривна и реших да я
подаря на единственото момиченце. Попитах Стефан и той ми каза, че тя се
казвала Чичи. Опитах се да я извикам при мен, но беше много срамежлива и си личеше, че не ми вярва все още. Помолих адаша да ѝ я даде.

- Чичи, виж, Стефка ти я направи. Подарък е за теб.

Тя се приближи към него, взе гривната и я сложи, засия от благодарност и то за нещо толкова мъничко, само ѝ се усмихнах без да я притеснявам повече и тогава явно разбра, че не ме е страх от тях и просто дойде при мен. Седнахме заедно на пейката до момченце, което просто се клатеше напред назад забил блуждаещ поглед в земята, Здравко. Много красиво дете, като всички деца. Потънал някъде там в своя си свят единственото, което правеше беше да се клати и да сяда на земята. Лелята и учителката на няколко пъти го дърпаха да става и го носеха към пейката, докато бях до него той пак седна на земята.

- Здравко, миличък, седни на пейката, слънце. - помолих го много нежно, без да го докосвам, без да му се карам и той се премести и спря да се клати.

С Чичи и Стефчо плетяхме гривни, моите деца тичаха наоколо с другите, а Здравко ме гледаше в ръцете сякаш попиваше всяко движение, не помръдваше, само от време на време ми хвърляше по един поглед.

- Харесва ли ти? - попитах.

Той нищо не каза, просто започна да подбира ластици от кутията и ми ги подаваше. Когато бижуто беше готово му го сложих на ръката,а той така се зарадва, започна да гали гривната, да я разглежда. Макар и с явно умствено увреждане, той разбра жеста, оцени го, ей така съвсем първосигнално, съвсем истински, имаше щастие в блуждаещия поглед, имаше дори капка доверие.
Стефчо и той много искаше гривна, но не посмя да го каже, радваше се за приятелите си, но не поиска, не настоя, не се оплака, а ми обясняваше за какво мечтае.

- Аз ще стана полицай като порасна, ще хващам лошите дето бият и правят лоши работи.

Колко ли деца мечтаеха да станат полицаи, колко ли още ще мечтаят и някои ще станат, под опеката на родителите си или благодарение на усилията си. Огледах се да видя как са моите хлапета, а те искрено се забавляваха, Чичи пазеше най-малкия (сина на моята приятелка), всички го гледаха като най-крехкото нещо на света и колкото и трудно да им беше се стараеха да го предпазят от всичко, развеждаха моите диваци по площадката и обясняваха кое какво е. Стефчо до мен ми показваше колко е станал силен благодарение на площадката и беше сигурен, че като си силен ставаш добър полицай. Не спирах да си мисля колко са прекрасни, те само мечтаеха като всички други,
живееха си заедно и нищо не искаха освен да ходят на училище, да играят и да има някой край тях. Свалих гривната от ръката си и я подарих на Стефчо.

- На Стефка гривната, на Стефка гривната... - той хукна към лелята, за да се похвали.

Жената ми се усмихна и видях странното учудване и недоумение как така не прибрах децата си, как така не си тръгнах и как така си играя с техните възпитаници. Знаех защо не ме разбират, рядко някой идваше при тях, майките предпочитаха децата им да играят на мръсната полянка редом с кучетата, котките и техните лайна, но да не доближат деца с увреждания, деца,
които се движат по-различно, които говорят по-различно и които са по-различни единствено с това, че благодарение на недостатъците си те са изолирани от злобата на хората, от предразсъдъците, от страха от новото.

Да, майките в квартала не разбираха явно, че само на метри от тях живеят истински съкровища, добри, чисти и мили, само поради причината, че са с психически отклонения и не могат да бъдат като всички, за щастие. 

Дойде време да се прибираме и без да моля всички деца дойдоха и събраха всички играчки, които носехме, Чичи плътно до мен ми се усмихваше постоянно и си поглеждаше гривната, Стефчо обясняваше на моите деца, че играчките трябва да се прибират като не играеш с тях, Здравко ми подаваше
камион, а едно от децата прегръщаше учителката си с толкова много любов и
нужда, че можеше да стопи всяко сърце. Детенце с Даун всички сме виждали, той беше такъв, но детенце, което обича безрезервно учителката си и я прегръща като майка, милва я по лицето и гушка с другата си ръка приятелче, това рядко се вижда. Бяхме мила картинка, бяхме просто три жени и много деца край нас, деца, които не забелязваха, че другия е по-различен, те просто виждаха такива като тях - хора. Лелята и учителката много благодарни ме поканиха пак да отидем да играем при тях и нима можех да откажа, та аз се влюбих в техните хлапета. Казвахме си чао с всички и обещавахме, че пак ще дойдем, а Стефчо застана пред мен, погледна ме право в очите и беше толкова объркан, посочи дъщеря ми:

- А те защо ти казват "мамо"?

Не можех да говоря, имах буца в гърлото как можех да му обясня, защо той няма на кого да каже "мамо", това значеше да му кажа, че хората просто ей така оставят децата си, защото не отговарят на очакванията им или, защото не са им влизали в сметките. Как да стъпчеш надеждата, любовта и цялата доброта в очите на дете. Мълчах. Смотолевих някаква тъпотия от сорта, че просто така ми казват, а той страшно горд ме хвана за ръка и ме заведе при жената с прането

- Това е леля Данче. Тя ни готви и на леля Данче манджите са най-вкусни. 

Леля му Данче чу въпроса и само го прегърна с усмивка. Силна жена, нямаше какво друго да си помисли човек, благородна жена, която всички ние
"нормалните" сме успели да разочароваме толкова много, че тя дори не вярваше, че жена ще си играе на тяхната площадка с децата си и че няма да избяга при вида на техните "батковци и каки". 

Прибраха се всички, останахме само ние с дъщеря ми, сина ми и момченцето на моята приятелка. Гледах безпомощно след новите ми приятели, те бяха страхотни, невероятни, островче от добрина и обич насред целия гаден, долен и лицемерен свят. Давах си сметка какво беше се случило, давах си сметка, че Стефчо ми разби сърцето с въпроса си и ме промени, че без да знае ми даде още една кауза, за която човек трябва да се бори. Това момче на 12 години, което въпреки недостатъците си, въпреки целия свят, въпреки самотата си все пак не спира да мечтае и мечтае реално, мечтае за професия и тя е идеална
в неговите очи, защото той дори чрез работата си пак иска да прави добро.

Наречете ги идиоти, олигофрени, соп-чета или "тези деца", наричайте ги както си искате, но истината е, че те са много повече от всички нас хората със
семейство, "нормалните" хора. Те са добри и винаги ще бъдат добри, те са прекрасни, мили, съвършени, те са всичко това, което ние уж все искаме да бъдем, но яростно се съпротивляваме. Те не искат нищо, не им трябват телефони, таблети, коли, имат нужда само от внимание, от човек, който да си поиграе с тях, да си поговори с тях, да не ги гледа странно, а просто да е с тях.

Когато решите на следващата Коледа да пуснете смс, за да помогнете на някое сираче или пък да занесете чувал с дрехи и лакомства в някой "дом" потърсете децата, прекарайте един час с тях, обърнете им внимание, усмихнете им се и дано, дано ви попитат защо ви казват вашите деца "мамо" или "тате", за да могат да ви обърнат живота, да ви променят.


Теми   дете | историите на една дама | майка

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.