X

Как се промени животът ми след като почти изгубих детето си

от в 09:33 на 01.10.2015 в Всичко за теб | Историите на една дама


Как се промени животът ми след като почти изгубих детето си

Как се промени животът ми след като почти изгубих детето си

Шест пъти. Цели шест пъти мислех, че ще изгубя завинаги 5-месечната си дъщеричка.

Първият път беше в деня, в който се върнах на работа след майчинството и изпращайки я за първи път на детскa ясла. Съпругът ми взе Сейди в края на деня, а аз веднага я поех в прегръдките си и започнах да я кърмя. Усетих как една сълза се прокрадваше в окото ми, когато осъзнах колко ми е липсвала през деня. Изведнъж тя спря да се храни, телцето й се изви и започна да се гърчи. „Получава пристъп“, изкрещях. „Обади се на 911“. Минути по-късно парамедиците влетяха в дома ми и видяха малката Сейди припаднала в ръцете ми, все още дишаща. Отведохме я в болницата, за да й проведат изследвания. В линейката тя спеше отзад в столчето си, аз я придружавах, а съпругът ми ни следваше с колата. Ридаех, чувствах се безпомощна и се чудех дали това ще е последният път, в който я виждам жива.

Направиха й няколко изследвания, като всички те дадоха нормални резултати и ни изпратиха вкъщи. Но на следващата сутрин, докато я държах, забелязах, че в лицето й нямаше никаква емоция, устните й бяха посинели и не дишаше. Животът бързо се измъкваше от тялото й, докато изведнъж не нахлу обратно и тя започна да диша отново. Аз плачех и я притисках в ръцете си. Не можех да повярвам колко съм спокойна, но изведнъж осъзнах, че положението е сериозно. Откарахме я директно в спешното отделение. В чакалнята се случи отново. Празен поглед, сини устни, никакви движения. Сестрите ни вкараха директно в отделението й и поставиха кислородна маска на мъничкото й личице. Аз прикривах своето с длани, ридаех и питах „Какво се случва? Ще бъде ли добре?“.

Веднага ни приеха на петия етаж, където се намираше детското отделение. Виждайки наоколо всички други болни деца и техните семейства, почувствах внезапна връзка с тях, но и дълбока мъка. Постоянно слушаме за децата, които се борят с тежки заболявания, а сега и моето беше едно от тях.

Единствените мигове, в които се отделях от нея, бяха когато ползвах тоалетната. Исках да прекарвам всяка възможна минута с нея, защото не знаех още колко време ни остава. Дори спах до нея в мъничкото болнично легълце. Някак си чувствах, че ако тя знае, че съм до нея, никога не би се предала.

На сутринта мъжът ми получи обаждане от съседа, който гледаше кучето и каза, че изпражненията му са пълни с кръв. Майк не искаше да ни оставя, но в крайна сметка се прибра у дома, за да се погрижи за първото ни бебе – Ройбен. Вероятно гледката, че всички го изоставяме, качвайки се в линейката, е била травматизираща за него. Тогава се случи и най-лошият момент в живота ми. Седях до леглото на Сейди, държах ръчичката й и пеех, когато мониторите започнаха да пищят. Нивата на кислород в тялото й рязко спаднаха и натиснах бутона за спешни случаи. След две секунди осем човека влетяха в стаята, избутаха ме настрани, а аз просто ги наблюдавах как й слагат кислородна маска, докато телцето й се гърчи. Моля те не умирай, моля те не умирай, моля те не умирай, повтарях отново и отново, сълзите ми се стичаха по лицето и се чудех дали това ще е последният ми спомен за нея. Сякаш по чудо тя започна отново да диша и един по един всички напуснаха стаята. Остана само една сестра, която тихо ме прегърна, докато плачех.

Звъннах на Майк плачейки и непрекъснато повтарях „Тя почти умря“. Той остави кучето на ветеринаря, който го беше уверил, че ще се погрижи за Ройбен сякаш е негов. Майк пристигна в болницата, точно когато ни местеха в интензивното отделение на педиатрията. Сейди носеше пижамката си от гъши пух, чийто ръкав беше срязан, за да поставят абоката. Направиха й толкова много изследвания, а през цялото време тя беше широко усмихната и най-милата енергия се изливаше от сладкото й личице. Гледах как закрепват за главичката й електроди, с които проверяваха мозъчните й честоти (това изследване се нарича електроенцефалограма) и как я поставиха под упойка на два пъти – веднъж за ядрено магнитен резонанс и веднъж за лумбална пункция. Всяко едно изследване даде нормални резултати, но категоричната диагноза на невролога беше „епилепсия“, за която й предписа лекарство, наречено Кепра.

Искахме да чуем и второ мнение, мислейки, че може и да сме пропуснали нещо. Затова се прехвърлихме в друга болница, използвайки линейка, в случай, че отново се случи нещо. Те сложиха повече електроди върху главата й, направиха ЕКГ на сърцето й и препоръчаха да направим тест с бариум, за да проверим дали няма рефлукс. Това беше единственото изследване, което даде положителен резултат и лекарите й назначиха лекарство, наречено Зантак, мислейки, че получава киселини и те й пречат да диша. Какво облекчение, най-накрая разбрахме какъв е проблема и се прибрахме вкъщи след две седмици престой в различни болници.

Но по-късно, за съжаление, открихме, че случаят съвсем не е такъв. Нейните „епизоди на посиняване“ продължаваха да се случват, но този път получаваше съвсем същите пристъпи, които видяхме и първият ден. Затова се върнахме в болницата за още една седмица. Още една лумбална пункция, още една електроенцефалограма, но този път резултатите показваха лека аномалия и затова бе назначено лечение с Фенобаритал, а ние бяхме изпратени вкъщи със собствени кислороден резервоар и кислороден монитор, които бяха закачени за петата й (тя все още има белег). Всеки път, в който сърдечният й ритъм се забавеше, апаратът изпищяваше. Веднъж спря да диша и въпреки че веднага включихме кислорода, бледото й посиняло личице и безжизнени очички се запечатаха завинаги в съзнанието ми. Срещнахме се с двама педиатри-невролози и те казаха едно и също нещо: не спирайте лечението, вероятно ще го израсте, както се случва при повечето бебета.

Лечението наистина проработи и бях изключително благодарна, но и ядосана в същото време. Гледах със завист към майките на детската площадка, в детските градини, в библиотеките и си мечтаех най-голямата ми тревога да е, че пелените на детето ми пропускат или не е спало цяла нощ, защото му расте зъбче. Проблемът беше, че трябваше да се справя с всички нормални детски проблеми, но и с ужасяващата мисъл, че може да изгубя дъщеричката си завинаги. Притеснявах се, че лекарствата биха предизвикали забавяне в растежа й. Беше трудно да не я сравнявам с останалите деца – Сейди тъкмо се беше научила да лази, когато някои от връстниците й прохождаха, а първите си стъпки направи едва на година и половина. Мислех напред за неща като плуване, каране на колело, четене, шофиране, създаване на семейство – дали някога ще има възможност да направи всичко това?

Също така изпитвах и дълбока връзка със Сейди, а мисълта, че няма да бъда с нея ме убиваше. Приятелите и познатите ми постоянно ме караха да посетя класове по йога, да потичам в парка, да отида на среща с Майк, но никой не разбираше, че аз нямам нужда от почивка от нея. Дори имах нужда да прекарвам повече време с нея, възможно най-много. Всички смятаха, че прекалявам с грижите за нея и това беше истина. Но всеки би правил същото, ако вижда как детето му си отива пред очите му.

Сейди продължи с лечението си докато стана на 16 месеца и след това бавно я отбихме. В продължение на 6 седмици не бе получавала никакви пристъпи, но ден след посещението ни при лекаря, който ни увери „изглежда вече го е надраснала“, тя получи още един пристъп. Отново се завъртяхме в омагьосания кръг на изследвания и нови лечения. Точно тогава научих, че съм бременна и първата ми мисъл беше „Дали това ще се случи и на другото ми дете?“.

Това лечение продължи две години, а през това време Сейди не получи нито един пристъп. Малко преди да навърши 4 години трябваше да я отбием от лекарството, а аз бях изключително притеснена. Тревогите ми бяха безпочвени – от 20 май 2012 досега, Сейди не е имала нито един пристъп. А по-малкият ми син е напълно здрав и не показва никакви признаци на пристъпи.

Сега чувствам, че кошмарът е свършил. И колкото и травмиращо да беше, колкото и да промени живота ни, това събитие доведе и до нещо хубаво. Чувствам се сякаш съм получила втори шанс, сякаш съм се пробудила или съм получила съобщение от бъдещето ми Аз, че трябва да оценяваме и да отпразнуваме всеки един момент заедно. Вече прекарвам повече време в създаване на спомени и в това да правя всичко, което ме прави щастлива и много по-малко време в чудене какво би могло да се случи. Всеки път, в който погледна в блестящите очи на някое от децата ми, си спомням, че именно това е причината да живееш. Чувствам се благодарна всеки един ден за всичко, което имам и знам, че обичта, която изпитвам към Сейди и цялото ми семейство, ми дава сила да продължа напред и с тази любов бих могла да преборя всяко едно препятствие.

- Джени Шугар



Теми   истински истории | историите на една дама | семейство | чудо

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.