Затварям след 2-часов телефонен разговор с теб и въздишам, това е вторият ни такъв тази седмица. Знам, че ще те нараня, но го усещам толкова правилно. Винаги се чувствам така с теб - колко лесно довършваме изреченията си, мястото, което заемаме в живота на другия, смеха, който имитираме. Не те искам и все пак те искам и объркването е токсично и за двамата. Можем ли да се върнем назад, да върнем времето - все още ще се разбия в името ти, за възкресението ти.
Беше толкова отдавна, не си спомням, как те разбих първия път, оставих те затворен в примка. Защото един ден е продължил цял живот - споделени тайни, ръка за ръка, всички начини, по които бях влюбена в теб. Защо трябваше да те пусна? Залязващото слънце прегърна контура на лицето ти, когато и двамата погледнахме залеза, като пъзел, който избяга от описанието на нашата любов. Красива и все пак разочароваща и недовършена – направена, за да бъде унищожена. Клише е да се каже, че беше идеалният ден, но какво, ако наистина беше. Очевидците на нашата любовна история можеха да го почувстват, знаейки, че сме намерили това, за което всеки се придържа. Беше толкова лесно.
А част от мен знае, че не е така.
Беше толкова отдавна, не си спомням, моля те преплети пръстите си с моите. Как искам да те обичам. Първото ти име, фамилията ти, прякора ти. Как искам да пия кафе с теб във всеки един град и село. Искам да знам как си взимаш кафе и сладкиши за нас, за да им се насладим прегърнати на късната сутрешна светлина. Нека се изгубим по улиците, любовта ни е единственият ни водач. Нека да танцуваме на най-отдалечени места, до които може да стигнем. Можем да забравим времето и да позволим единствените ни отговорности да бъдат топлина и сиянието на другия. Представям си ръката ти на бедрото ми, а златните лъчи подчертават въздуха между нас, докато се сблъскаме в това пространство. Ти си сладостта, с която искам да приключвам всеки ден.
И част от мен знае, че не го правя.
Беше толкова отдавна, не си спомням, как искаш да чуеш лоши новини. Нося тези тайни вътре в мен, намокряйки устните си, докато в крайна сметка те не излязат между нас, създавайки непрекъснато нарастваща бъркотия, каквато всъщност има. Аз крещя в мълчанието си това, което трябва да се каже и не може да бъде чуто. Сега все още не го правиш и може би не питаш, защото наистина не ти пука и ще направи това твърде лесно. В най-невръстната ми възраст ме научиха, че всичко, което си струва, изисква борба, а ти не си такъв. И тези стени, които пазя около себе си, вероятно са за моя защита, а не за твоя. Искам да говоря, намерението на думите ми е само да те предпазя на някаква непосредствена дистанция, за да не ми причиниш болка. Искам да те пусна.
А част от мен знае, че не мога.
Беше толкова отдавна, не си спомням, напомни ми какво е да загубя представа за времето с теб. Какъвто и да е светът, твоят момент трябваше да бъде такъв. Работа и графици, както и допълнителни разсейвания. Времето за него и за нея, и за багажа, за страховете, за бягството, за промяната на живота плаши. Желанията ни трябва да съществуват, за да имаме друг такъв момент. За теб не трябва да се боря, струва си да те имам. Ти си толкова съвършен, по всички съвършени и несъвършени начини. Ти си предизвикателство и растеж и нещо ново - беше ослепително, твърде хубаво, за да е истина. Стените около мен са до луната, точно над височината ти. Избягай с мен в свят, за който мечтаем заедно, където препятствията, с които се сблъскваме само ни приближават и очите, които се срещат в една стая са достатъчни, за да знаеш колко много мисля за теб винаги. Твоето съществуване идва от приказките, срещата ни са предопределени от звездите, тази любов процъфтява на полята, където ангелите слизат да си почиват.
И част от мен се надява, че и двамата заслужаваме този риск.
НАЗАД
