Всичко беше във въображението ми. Идеята за това, което бихме могли да бъдем. Толкова много исках да бъда човека за теб. Винаги имах чувството, че това ще се случи в крайна сметка, дори и знаците да не са там. Извиненията никога не свършваха, но така беше и с любовта ми към теб.
Вярвах, че времето никога не е било правилно, но също така вярвах, че с правилния, времето няма да има значение. Вярвах, че независимо колко пъти избираш всичко останало пред мен, ако ме избереш поне веднъж, това ще компенсира останалите. Вярвах, че всички пренебрегвани съобщения, планове, които пропаднаха, и обажданията късно вечер са само защото те е било грижа толкова. Вярвах в илюзията, че в крайна сметка все пак може да се получи. Ти ме накара да се съмнявам в себе си. Постави под въпрос моите убеждения, морала ми. Започвах да забравям коя съм. Започвах да губя себе си в теб.
Тогава я видях. Първата снимка на теб и нея. Сърцето ми се разби. Милионите парчета, които се опитах да събера обратно, само влошиха раната. През всичките тези месеци вярвах, че си прекалено зает за мен, вярвайки, че времето за нас все още не е било идеално. Всички игнорирани съобщения, планове, които пропаднаха, позвънявания през нощта. Всички са били такива, защото тя е била там. Тя беше там, заемайки времето ти. Отговарял си на нейните съобщения. Правел си планове с нея. Обаждал ѝ си се през нормалните часове. Изведнъж станах другата жена. Някак си станах третата в дом, който мислех, че строя.
Отне ми много, за да го преодолея. Да повярвам, че заслужавам повече от това, което ти предлагаше. Да ти простя и да преодолея нещо, до което никога не съм била напълно близо. Но аз те познавах твърде добре. Знаех, че никога няма да ме оставиш да си отида спокойно. Сякаш не болеше достатъчно. Сякаш да ти казвам, че си падам по теб, не беше достатъчно трудно само по себе си. Сега трябва да се науча да осъзнавам, че се влюбвам в нещо измислено.
Така че трябва да се "настаниш" и да проследиш, за да видиш как се справях понякога. Да видя името ти да изскача на телефона ми само влошаваше нещата. Но тогава го срещнах. И беше сякаш твоята власт над мен вече не работеше. Сякаш те преодолях, защото някой друг ми показа как трябваше да се чувствам. Някой, който искаше да отговори на моите съобщения и да ме види. Някой, който се отнасяше с мен по начина, по който ти не беше достатъчно добър.
Сега гледам профила ти в социалните мрежи и не чувствам нищо освен щастие. Щастие за мен и теб. Щастие, че успях да продължа напред, както и ти. Че докато се преструваш на перфектен мъж с друга жена, която вероятно ще съсипеш, поне се усмихваш. И може би тя ще поправи всички счупени парчета, за които се държиш. Може би тя е точно това, от което се нуждаеш, а аз просто бях добро развлечение от тъгата ти. Може би ще те направи по-добър човек, отколкото си се надявал да станеш. Но всеки път, когато ви видя заедно, виждам нещо, което никога не бях виждала преди. Виждам надежда. Виждам радост. И чувствам щастие, че не завърших с това, което мислех, че искам. Чувствам щастие, като знам, че вече не си това, което искам.
Така че това си ти - човекът, когото мислех, че никога няма да превъзмогна. Може би в един момент ни беше предопределено да бъдем заедно. Или може би никога не е било така. Но беше добре да знам, че в един момент, дори и за един малък момент, можеше да си мой. Но какво е още по-добре? Да знам, че съм затворила тази глава от живота си. Да знам, че да те видя вече не преобръща стомаха ми. Знаейки, че се отказах от твоята сила и напълно събрах своята, за да продължа напред.
НАЗАД
