Веднъж един човек решил да вземе Съдбата си в ръце и да поеме по своя Път.
Тръгнал по изгрев, бодър и весел, щастлив, че е взел правилното решение, щастлив, че може да избира. Бил млад и енергичен, уверен в себе си, вече не се страхувал от сенките на нощта, бил сигурен, че нищо не може да го уплаши и да го отклони от Пътя, защото той следвал Съдбата си…
Денят напреднал, слънцето се изкачило високо, а човекът продължавал да върви. Крачката му вече не била така енергична, но затова пък вече вървял уверено, с умерено и добре преценено темпо, пестейки силите си, за да може до вечерта да стигне там, за където е тръгнал. Tака мислел той, че още преди нощта да е дошла, и ще е изминал Пътя…
Дошла вечерта, човекът продължавал да върви по несвършващия Път. Изгрели луната и звездите, призрачни сенки, породени от лунната светлина, запълзели по Пътя, но Пътникът пазел в сърцето си спомена за яркото, красиво и сияйно слънце и не позволявал на сенките да го отклонят или уплашат. Мислел си и се надявал, че е почти стигнал. Вече не виждал Пътя на повече от няколко крачки пред себе си и не знаел дали той свършва скоро… Внимавал в стъпките си, за да не би да се отклони в тъмното и да се загуби…
Нощта напредвала, също както и човекът, сякаш те напредвали успоредно един с друг. А Пътят все продължавал нататък и отвъд. Нощта ставала все по-тъмна и по-тъмна, а призрачните сенки - все по-големи, по-черни и по-страшни…
Застудяло много, нямало го топлото и жарко слънце на небето, а крачките на Пътника вече изобщо не били бодри, нито енергични, нито уверени, а несигурни и плахи… Било му студено – не бил предвидил, че ще върви и през нощта, бил облечен леко. Споменът за яркото слънце в сърцето му постепенно бил изместен от безстрастната студена луна и от страшните сенки, на които нейната светлина давала живот…
Пътникът се отчаял, вече часове наред вървял през нощта, а тя ставала само по-тъмна и по-студена Пътят нямал край, а той вече бил капнал от умора, нямал сили да продължи. Сенките го плашели, всичко го плашело, единствено звездната светлина му вдъхвала някаква слаба надежда. Но и звездите били тъй далечни и светели тъй слабо, че и тази последна надежда изчезвала веднага, след като се появяла…
Пътникът се отчаял, всички планове, които си бил направил, преди да тръгне по Пътя, се оказали напълно погрешни – денят отдавна си бил отишъл, а той не бил стигнал никъде. Нощта явно никога нямало да свърши, а той вече не можел да продължи напред, защото мракът бил тъй гъст, че Пътят не се виждал и на крачка пред него…
Вече не знаел накъде да върви, бил премръзнал, изтощен и отчаян. Нямало изход, неговата Съдба го била захвърлила тук в черната вечна нощ... Била го изоставила завинаги…
Човекът заплакал, заплакал с горчиви сълзи, заплакал за изгубените си мечти, за провалените си надежди и за Черната си Съдба…
Плакал дълго, докато вече не му останали сълзи, там на Пътя…
И тогава, в една паднала сълза той съзрял слаба светлинка…
Вдигнал изненадан глава и погледнал хоризонта пред себе си. Никога преди това не бил виждал нещо по-красиво, нещо по величествено, нещо по-ярко и по-прекрасно, по-приказно! Много пъти дотогава бил гледал изгрева, но никога не го бил виждал така сияен, сякаш сега се е родил и го вижда за първи път, с чисти измити от сълзите очи…
Това бил неговият Изгрев, светлината му разпръсквала мрака в Зората на настъпващия Ден! Човекът отново съзрял пътя си, той не бил свършил, а се простирал много надалеч… дори отвъд хоризонта…
Станал и тръгнал, отново бодър, отново жизнен, стоплен и подмладен от лъчите на Изгрева, а в сърцето му греела и пламтяла една велика истина, едно прозрение, с което Пътя го дарил:
Най-тъмна и студена е нощта пред изгрев слънце.
Вече знаел, че ще върви много дни и много нощи, но също и че на Пътя го чакат много красиви неща, много истини и много прозрения… Вече знаел, че на Пътя го чакал самият Живот…
Автор: Неизвестен
НАЗАД
