Светлините на града. Петък вечер.
Докато всички планират как да прекарат вечерта, аз вървя сама с чаша кафе в ръка из тълпата с хора. Стискам чашата с надеждата напитката вътре да стопли ръцете ми, както ти правеше. Не се случва. Тя е гореща и никога няма да замени онова усещане.
Ти си тръгна. Липсваш ми от онзи момент.
Поглеждам към кафенето, което харесвахме. За миг си мисля, че съм те видяла с макиато и усмивка. Изглеждаше толкова истинско, докато не забелязах себе се, седейки срещу теб. Тези истории ме карат да се смея, но и да поглеждат с тъга назад.
Прибирам се след работа. Уморена съм. Хапвам от любимото ми. Вечерята е сервирана така, както обичам. Ти винаги знаеше как да ме успокоиш. Протягам се за ръката ти, но единственото, което докосвам е телефона си. Едно съобщение. Търся комфорт в себе си.
Усещам допира ти. Устните ти. Въздишките ти. Отдавам се на емоциите и се оказвам в свят, създаден от чувства и мечти. После усещам болката. Опитвам се да се разсея.
Липсваш ми.
Всяка минута,
всеки миг,
навсякъде.
Всяка песен ми напомня за теб.
Ти бе моята сигурност, моята мечта.
Ти бе мой избор,
а аз винаги твоя.
Светлините на града. Петък вечер.
Плача, защото спомените ме връхлитат. Съжалявам, че не мога да направя нищо.
Но не съжалявам, че ми липсваш, макар и да боли, да усещам празнината, макар и да ме убива бавно.
Иска ми се да заспя тази вечер.
НАЗАД
