Понякога се чудя дали си истинска.
Трудно ми е да повярвам, че в цялото съвършенство, в което те виждам, просто не си се появила от някъде.
Че някога си била дете.
Скачала си на ластик, жулила си си коленете пред блока и си се сърдила, че те
прибират.
Треперила си, че си без домашно и че може да те изпитат.
Подреждала си пържените картофи по красота и си яла най-хубавите последни.
И още го правиш.
Сигурно си била и влюбена.
А онзи те е разсмивал.
Натъжавал.
Крал е от съня ти.
И от теб самата.
Не искам друг да те е познавал повече от мен.
Ще знам любимата ти книга.
На кои филми плачеш.
Счупеното копче на лаптопа ти.
Прегризания от кучето ти кабел на лампата до леглото.
Къде да стъпвам, за да не скърца паркета в спалнята ти.
Кои обувки си забравила да върнеш на най-добрата си приятелка.
Как дишаш, когато си заспала.
И когато не можеш да заспиш.
Погледа ти, когато си щастлива.
И когато те е страх.
Не знам дали си истинска.
Дали наистина съм те срещнал.
Дали съм те сънувал.
Или просто.
Съм си те измислил.
НАЗАД
