В деня, в който погледите ни се засякоха, предположих, че ще ме нараниш.
В мига, в който стоях срещу теб... вече бях сигурна в това. Изпитах адреналин, бях притеснена, засуквах думите, изчервявах се, но преди всичко изпитвах нещо друго.
Страх...
И си казах: "Трябва. Трябва да те познавам! Искам да те допусна до себе си. Докажи ми че греша, че страхът, че ще ме нараниш, е плод само на въображението ми..." Пуснах се в дълбокото, знаейки че не мога да плувам. Потънах. С двете си ръце, с двата крака. С цялото си съществуване. Бях в пропастта. Страхът ставаше все по-силен и докато разбера какво е това... то се беше превърнало в любов.
Несподелената любов била най-силна... Убедих се. Тя беше силна. Но не и аз. Аз съм крехка. Като перо. Оставих се. В океана на ръцете ти. Без да знам дали ще ме обичаш. И ето ме тук, потънала още по-дълбоко. Давеща се. И осъзнах.
Човек не е живял, ако не е умрял и не се е преродил. Заради някого.
Несподелената любов била най-силна!
Автор: Виктория Димитрова
НАЗАД
