Баща ми подремваше на шезлонг отвън. Знаех, че това ще бъде последният ни разговор, вероятно заради това имах чувството, че той трябва да протече по определен начин. Знам, че исках да се сбогувам и исках да се уверя, че няма да направя нещо грешно.
Беше доста топъл октомврийски ден в Лос Анджелис. Толкова топъл, че беше сякаш лято. Седнах до него и му казах „Искаш ли да отидем да си вземем шоколадов шейк?“.
Майка ми ме помоли да постоя с него, докато тя беше по задачи. Бяхме достигнали до момент, в който той не можеше да стои сам и все още не бяхме назначили човек, който да се грижи за него. В този ден, близо до края, бяхме само аз и татко. На някакво дълбоко ниво аз чувствах, че сякаш не сме на правилното място. Исках да се сбогувам. Исках да знае, че съм го обичал и все още го обичам, независимо от всичко. Знаех, че времето изтича.
Той се облегна на стола си и ме погледна. Имаше превръзка на едното си око, защото равновесието му беше засегнато и двойното виждане го правеше по-лошо. Шоколадовите шейкове бяха любимото му нещо в целия свят. Мислех, че можем да се повозим с колата и да му кажа какъв страхотен баща е бил, макар и отношенията ни не винаги да са били лесни.
„Можеш ли?“. Той изглеждаше объркан. Знаех, че не може да открие правилните думи.
Осем години по-рано, той получи диагноза рак на мозъка. Най-ужасната форма на рак, а той беше в четвърти стадий. Отстраниха тумора и той се промени напълно. Имаше много проблеми с паметта. Цялата му личност се измени – беше по-емоционален, по-чувствителен, по-вдетинен и имаше проблеми с думите. Беше и лесно раздразнителен.
Ние го подкрепяхме докато той се бореше смело от първия ден, но дори тогава, с 2% шанс да оцелее, знаехме, че трябва да се приготвим за най-лошото. Може да се каже, че бяхме в траур от много дълго време. Той нямаше рак дълго време, но ужасната болест се завърна. По времето, в което седях с него в този топъл октомврийски ден, той беше избрал да спре лечението си. Симптомите му се влошаваха повече и повече. Той не можеше да изпълнява елементарни двигателни дейности и да съставя цели изречения.
Опита отново. „Можеш ли, ъм, да го донесеш?“.
„Добре“.
Вече се чувствах сякаш правя всичко грешно. Той трябваше да дойде с мен. Не исках да го оставям сам, но беше наблизо и реших, че трябва да изпие всички шоколадови шейкове, до които може да се добере. Когато се завърнах вкъщи, той отново бе заспал.
Седнах до него. „Хей, татко“. Докоснах го по крака и той се събуди. „Ето ти шоколадовия шейк“. Той се изправи леко в стола си и го взе от ръката ми.
Знаех, че това беше. Знаех какво каза доктора. Нямаше да имам много повече такива моменти, може би това беше последният от тях.
И все още. Чувствах се сякаш правя всичко грешно.
Мама се завърна у дома и показвайки глава от кухнята, каза „Всичко наред ли е? Как е той?“
„Да, добре е. Взех му шейк“.
„О, добре“. И замълча, все още наполовина навън.
„Можеш ли... да ни дадеш още няколко минути?“.
Тя се усмихна и каза „Разбира се“, след което затвори вратата.
Тогава разбрах, че това няма да бъде някаква невероятна филмова сцена. Няма да има емоционална музика. Няма правилен или грешен начин да си вземеш сбогом. Просто трябваше да кажа това, което чувствах. Да кажа всичко. Да го излея от душата си. Надявам се, че ще бъде достатъчно.
„Татко?“. Той ме погледна с окото, което не беше превързано. „Просто исках да ти кажа, че съжалявам. За всичко“.
Дори не бях сигурен за какво точно съжалявам. Да, връзката ми с татко никога не е била лесна. Винаги съм бил момчето на мама. Харесвах мюзикъли, кукли Барби и „Уил и Грейс“. Той харесваше спорт, програмиране и конспирации за извънземни. Никога не съм го мразил, просто знаех, че нямаме много общо. Знам, че той имаше проблем да се свърже с мен. Но знам, че ме обичаше. Идваше на всяка постановка, в която участвах. Даваше ми „Оскари“ с моето име. Взимаше под наем филми на ужасите, когато мама оставаше до късно на работа. Правеше шоколадови шейкове за мен и брат ми, които пиехме, докато гледахме „Досиетата Х“ заедно.
Знам, че ме обичаше. Предполагам, че не съм сигурен дали аз го обичах. Внезапно се засрамих за това, че съм го отблъсквал през всичките тези години. За всички глупави спорове за най-тривиалните неща. За това, че не бях достатъчно търпелив по отношение на неговата болест и на новопоявилите се умствени увреждания. Не бях сигурен дали съм му дал толкова, колкото той на мен. И точно за това се извинявах.
Той поклати глава. „Съжалявам“.
Издишах. Бях задържал дъха си. „Защо?“.
„Бях глупак. Съжалявам“. И го знаех. Знаех, че той се е нуждаел от това, което и аз. Може би не знаеше какво да каже. Може би беше забравил как да го каже. Но знам, че и двамата се нуждаехме от този момент. Той трябваше да чуе, че е свършил добра работа толкова, колкото аз се нуждаех да му го кажа.
„Не си глупак“. Той ме погледна и отново поклати глава. „Обичам те, татко. Знаеш го, нали?“.
Кажи го. Излей душата си. „Обичам те“. Прегърнах го и той постави ръка на гърба ми. Не ми отвърна. Не ми каза нищо, но и аз нямах нужда да го чуя.
Той се отдръпна и се облегна. Започна да заспива отново. Взех шоколадовия шейк от ръката му и го поставих на земята, където да го намери, когато се събуди. Влязох вътре, притеснен, че не съм направил или казал достатъчно. Но се надявах, че съм.
На следващия ден баща ми изпадна в кома, от която не се събуди никога повече. Наехме медицинска сестра, която да се грижи за него и стояхме с него, докато не издъхна. Минаха пет години и все още не съм сигурен, че съм направил достатъчно. Но мисля, че осъзнах, че не съществува правилен или грешен начин да се сбогуваш. Казах всичко, което исках да кажа и това беше напълно достатъчно.
Раян Рошке
НАЗАД
