X

Притча, която ни напомня какво e истинската любов...

от в 09:50 на 19.01.2016 в Всичко за теб | Любов


Притча, която ни напомня какво e истинската любов...

Притча, която ни напомня какво e истинската любов... Снимка: vk.com

Една притча, която много харесвам и която трябва да се прочете от всички влюбени... и от тези, които си мислят, че любовта във връзката им си е отишла...

Запозна се с нея на едно празненство по случай рождения ден на свой приятел. Беше изключително хубава. Почти всички присъстващи момчета се въртяха около нея. В края на празненството, когато всички започнаха да се разотиват, той се престраши да й предложи да изпият заедно по едно кафе. Момичето беше озадачено от поканата, но въпреки това прие. Отидоха до близкото кафене и седнаха на една от свободните маси. Той беше толкова развълнуван, така лудо биеше сърцето му, че не успяваше дума да отрони. Това му състояние изнерви момичето. 
 
 - Аз ще тръгвам вече... – се канеше да каже тъкмо тя, когато той вдигна ръка и повика сервитьора. 
 
- Бихте ли ми донесли малко сол? – плахо попита момчето - Да добавя в кафето си... 
 
Всички присъстващи в заведението отправиха учудени и недоумяващи погледи към него. Сол в кафето?! Беше се изчервил целия от срам, но когато сервитьорът донесе солта, той отсипа от нея в кафето си, разбърка леко и отпи. 
 
- Странни вкусови предпочитания имаш – отбеляза момичето, все още не вярваща на онова, което вижда.
 
 Тогава той започна да разказва: 
 
- Като бях малък, живеехме близо до морето. Прекарвах дните си в игра на морския бряг или сред вълните. И постоянно усещах вкуса на солената морска вода в устата си. Израснах с този вкус и така свикнах с него, че с времето го заобичах. Затова слагам сол в кафето си. И когато отново усетя в устата си този тръпчив, леко нагарчащ вкус, си припомням отново щастливото детство, безгрижните игри край морето, семейството ми... Родителите ми все още живеят в онази малка къща до морския бряг. И така ми липсват понякога... 
 
Докато разказваше това, очите му се насълзиха. И тя се разчувства, докато слушаше историята на живота му. Замисли се, че човек, който така открито изливаше чувствата си, който така ревниво пазеше спомените на своето детство, вероятно ще цени в бъдеще и семейството, и дома, които ще създаде, ще ги пази и ще се грижи със същата обич за тях... Стана й някак мило и топло от тази мисъл. Започна и тя да разказва за себе си. И нейният дом беше далече, тя също разказа за семейството и родителите си. Разговорът продължи и стана интересен и за двамата, дотолкова, че времето с което разполагаха, се оказа недостатъчно да си кажат всичко. Затова се уговориха да се срещнат отново на следващия ден. И на по-следващия, и на още по-следващия... 
 
Ожениха се. И до края живяха много щастливо... Когато тя му правеше кафе, винаги слагаше в чашата му по лъжичка сол, така беше през целия им съвместен живот. Защото знаеше, че той така го обича... 
 
След 40 години семеен живот, той почина. Когато, след погребението му, тя разчистваше вкъщи, намери плик, на който пишеше “ОТВОРИ ГО СЛЕД СМЪРТТА МИ”, а вътре имаше писмо за нея: 
 
Скъпа моя,
 
Моля те прости ми! Прости ми затова, че изградих целия ни съвместен живот върху една лъжа! Един единствен път те излъгах аз. И това беше лъжата за соленото кафе! Спомняш ли си деня на първата ни среща? Аз бях така напрегнат и толкова развълнуван от това да съм с теб, че когато извиках сервитьора, вместо да поискам захар, казах “сол”. И когато всички погледи се впериха в мен, включително и твоя, така се засрамих, че не събрах кураж да се поправя и продължих тази лъжа. Изобщо не допусках тогава, че тази лъжа ще се окаже основата на нашия съвместен живот. Много пъти оттогава исках и се опитвах да ти разкажа истината, ала някакъв необясним страх ме спираше да го направя. Но вече усещам края си и зная, че смъртта е близо, затова няма от какво да се страхувам... Ето я истината: Аз не обичам солено кафе! То има много странен, дори бих казал неприятен вкус. Но от деня на нашето запознанство, аз пия такова кафе, без да изпитвам съжаление или разкаяние затова. Да бъда с теб беше най-голямото щастие в живота ми и аз дължа това щастие именно насоленото кафе. И ако можех отново да се преродя, аз пак бих искал да преживея всичко отначало, да те срещна теб и да прекарам живота си с теб. Дори ако трябва затова отново цял живот да пия солено кафе...” 
 
Плач разтърси тялото й, а сълзите стичащи се от очите й, намокриха писмото. Не можеше да определи какво точно чувства в момента..
 
Веднъж я попитаха:
“Какъв вкус има соленото кафе?”
Очите й се насълзиха и тя тихо прошепна:
“Сладък, много сладък”...
 


Теми   любов | притча

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.