X

Притча за... 365 дни

от в 11:21 на 13.05.2014 в Свободно време | Култура


Притча за... 365 дни

Притча за... 365 дни
Според приятелите и колегите ми аз съм стабилна, образована, умерено интелигентна, добре организирана и творческа натура. Но през по-голямата част от живота си, в продължение на 14 дни всяка година, се чувствах точно обратното на всички тези неща. Каква бе причината, ще попитате. Не беше предменструална депресия, а нещо по-лошо - годишното посещение на родителите ми. 
 
Докато живеехме разделени на 1600 мили през 351 дни в годината, аз се справях чудесно с живота си като съпруга, майка, общественичка и делова жена. Но посещенията на моите родителите ми причиняваха неописуеми страдания.
 
Историята е стара като света - първото дете, което никога не удовлетворява очакванията на родителите си. В очите на другите, аз бях човек, който успява в начинанията си, но не и за баща ми. И през по-голямата част от живота си аз не можех да го понасям заради това, а всъщност не можех да понасям и себе си.
 
Не само аз страдах при посещението на родителите ми, но и всички околни. Определено моят прекрасен съпруг от 32 години насам, Дейв, също страдаше заедно с мен. Седмици преди тяхното посещение, аз започвах да чистя и да търкам из къщи, да досаждам на съпруга си да направи разни дребни поправки, купувах нови завеси, възглавници, чаршафи - и въобще изправях семейния бюджет на нокти. Планирах кулинарни специалитети, правех сладкиши, докато фризерът се препълнеше и постоянно повтарях на децата да си оправят стаите, да се държат прилично и да не говорят на висок глас. По време на посещението постоянно присъстващият ореол на напрежение ме съпътстваше като невидима пелена. (А може би ще е по-добре да го сравня с мокро вълнено одеяло.) След посещението се точеха дълги нощи, в които със съпруга ми беседвахме върху това или онова. Аз се опитвах да разтълкувам какво е вложил или не е вложил баща ми в думите си. И обикновено заспивах обляна в сълзи, неутешима, като отхвърлено и изтощено от усилията си дете. Трийсет и две годишният ми брак имаше своите добри и лоши моменти, но истинското изпитание за любовта на Дейв беше времето, когато ми помагаше да оцелея при тези посещения!
 
Когато станах на 40 години, мисълта за безсмъртието (или по-точно липсата на такова) започна да надига досадната си глава. От няколко години се занимавах с духовни науки, нещо като периферно проучване на идеи. Бях нещо като екстрасенс, без да го признавам публично. Но всяка година, в продължение на 14 дни духовните ми способности ме напускаха и аз оставах гола, беззащитна и уязвима като петгодишно дете.
 
И ето, една година лекарите откриха, че баща ми е болен от Паркинсон. За кратко време той се превърна от жизнен, интелигентен, спортен тип мъж - истински бог, какъвто го познавах в детството си, в неуверен, слаб и объркан старец. Часовникът тиктакаше все по-бързо и за него, и за мен, и аз осъзнах, че преди баща ми да си е заминал от този свят, трябва да поправя обърканите ни отношения и да му кажа как се чувствам при вечното му недоволство от мен. Но как? Опитала бях всичко, което ми бе дошло на ум. Оставаше ми единствено да му простя.
 
Така и сторих. Самият факт, че гласно казах: „Прощавам ти”, промени изцяло вътрешното ми усещане от неувереност към мир и покой. Простих се с „би трябвало", „можеше" и „защо не съм". При това простих и на себе си.
 
Никога не казах на баща ми, че съм му простила, но той явно го е схванал на някакво равнище, защото отношенията ни се промениха изцяло.
 
Лятото преди баща ми да умре, той ни гостува сам за две седмици през август. От моя страна нямаше нито маниашко чистене, нито пазаруване на чаршафи, нито напрежение. Бях му простила и вече можех да говоря с него като равна, като приятел, а не като разочарована и наранена дъщеря, изпълнена с неприязън. Говорихме си за живота му, брака и войната, за любовта му към дърветата и животните. За пръв път в живота ми той сподели колко се възхищавал от моята интуиция и ум, колко харесвал нашия дом и прекрасните ни градини. Заедно с него се заехме да изучим някои алтернативни методи на лечение и той сподели някои потресаващи свръхестествени явления в живота си. Но най-потресаващо от всичко бе, че за пръв път ми каза, че ме обича.
 
Баща ми повече не дойде у нас. След смъртта му, майка ми поръча да й направят видео филм с кадри от живота на баща ми, с музикален съпровод. Сега, докато пиша, виждам видеокасетата, прибрана на полицата. Никога не съм я гледала. Моят живот с баща ми продължи две седмици през август. В спомените си виждам татко, как седи в плетения стол на верандата, цял облян в светлина, сред преливащите от цветя саксии, как се шегува, как говори, как споделя - как ме обича.
Пълната и безусловна прошка ми донесе утеха за душата и отвори за мен вратата към един живот, който никога не бях смятала за възможен.
Днес, освен че съм съпруга, майка, баба и екстрасенс, аз съм пълноценна личност през всичките 365 дни в годината.
 
Из "Пилешка супа за женската душа"


Теми   баща | дъщеря | изповед | Пилешка супа за душата | притча

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.