Бях достатъчно упорита да се придържам към лошите си избори твърде дълго.
Сега, когато наближавам 40-те, често мисля за първия си брак и усещам как на лицето ми се появява гримаса. Това е като да погледнеш назад към автомобилна катастрофа, която ти е непоносимо да гледаш.
Какво, по дяволите, съм си мислела?
Омъжих се за човек, за когото не трябваше.
Всички го знаеха. Семейството ми, най-добрите ми приятели. Дори и аз го знаех дълбоко в сърцето си. Но го направих. И така започна приключението ми в света на възрастните – по трудния начин. Изпитах любов, похот, вълнение и оскърбление – емоционално, вербално, физическо.
Мъжът, за когото се омъжих, имаше проблеми. Не можеше да контролира гнева си. Имаше проблеми с наркотиците. Никога не бе имал стабилна работа и доходи. Вече имаше един провален брак зад гърба си и две деца, които никога не виждаше.
Животът му беше труден и аз си мислех, че мога да помогна. Че мога да го променя. Класическата история. Посещавахме терапия. Работех здраво всеки ден, за да нося пари у дома, защото винаги имаше някаква причина, поради която той не задържаше работата си. Грижех се за него, докато той затъваше.
Иронията, разбира се, беше, че аз бях в средата на двадесетте си години, а той - на средна възраст. Как ли сме изглеждали на страничните хора? Предполагам абсурдно.
И така историята се развиваше, а всяка година ставаше по-лошо и по-лошо. Поведението му не се подобри, а дори стана по-зле. Живеех в страх и ужас, не знаейки как да се избавя.
Но имаше и неща, които научих.
Научих се как да бъда находчива. Научих се как да изкарвам пари с честен труд. Научих, че съм грижовна и вярна съпруга, макар и да бях избрала грешния партньор. Научих, че съм независима жена и свободният дух все още бе вътре в мен.
Също така научих, че съм достатъчно упорита, за да се придържам към погрешните си избори за прекалено дълго.
Когато цялата тази бъркотия приключи в късните ми двадесет години, когато най-накрая избягах и се завърнах към себе си, бях по-близо до човекът, когото ми бе писано да бъда. Започнах да се формирам като човекът, майката, мащехата и съпругата, която съм днес.
Но първият ми брак ми даде много. Първият ми съпруг ме научи, че не можеш да стигнеш никъде в живота, обвинявайки останалите за своите действия и избори. Той ме научи, че колкото повече бягаш от проблемите си, толкова повече те ще хвърлят сянка върху теб и ще се проявявават във всяка част от съществуването ти, докато не се справиш с тях или не оставиш да те изядат жив.
И сега, когато съм почти на възрастта на първия си съпруг, когато бяхме женени, се удивлявам как съм успяла да оцелея и да разцъфна. Радвам се, че нямаме общи деца. На втората година от брака ни осъзнах, че това ще бъде грешка.
Никога не бих казала, че всичко се случва с причина, но бих казала, че често безумието може да ни учи. Подсъзнанието ни знае неща, които не са известни на нас самите и преминаваме през Ада, през който трябва да минем, за да устоим на тестовете на времето на живота.
Е, ето ме. Омъжена за страхотен партньор, с когото заедно отглеждаме две прекрасни деца. И двамата имаме недостатъци, но се обичаме и имаме визия за общото си бъдеще.
Бракът ни ще продължи ли? Така мисля и в това се надявам.
НАЗАД
