Тъй като никога не съм имала есенна ваканция пристигането и, шест седмици след старта на учебната година, пак ме изненада. Есенната ваканция обаче не е гевезелък защото учебния период беше оползотворен с швейцарска ефективност и децата се умориха. Първокласникът научи всички печатни главни букви, цифрите (но все още ги пише огледално), започва да смята без пръсти, ходи на еднодневна екскурзия в гората, прави сок от ябълки в една ферма, мина обучение по спешна евакуация и стана заклет фен на училищната библиотека.
Системата с личицата , която споменах в предния пост, наистина се оказа ефективна. Децата учат буквите фонетично, както ги учехме в България – а, бъ, съ, а не а, бе, це, което им помага да „чуят“ думата още щом я видят. Първокласникът се опитва да чете сам, въпреки че в училище това все още не се изисква – оставят любопитството да върви преди преподавания материал. Грамотността им се предлага като форма на самостоятелност, да четат когато си искат и колкото си искат. Всеки вторник класа прекарва час в библиотеката, където децата са свободни да ровят, разглеждат и заемат по собствен избор. За моя изненада Макс сам приготви книгите си за връщане в понеделник вечер – човекът, забравящ да обуе втория си чорап беше запомнил, че „вторник ден за библиотека е“.
Преди години, когато Макс беше още бебе, бях писала тук за подарените ни книги от детската консултация. Те бяха част от проект между библиотеките, училищата и детските консултации за насърчаване на ранното четене, тъй като в резултатите от изследването PISA Швейцария изоставала по този параграф. Бях писала и за тук и за училищния базар на книги, който ме впечатли в предучилищната. Училищната библиотека е стъпка номер три в същата насока както се очаква от всяка свястна стратегия.
При математиката, точно както и при четенето, също има практически подход. Швейцарците никак не обичат смятането с пръсти и затова преподават числата така, че децата да ги забелязват около себе си. Примерно, числото две е много важно защото е навсякъде – две очи, две ръце…Три също е важно число – като розите във вазата пред нас… Четири – като автомобилните колела. После ги учат да групират. „Камъните на този етикет девет са, обясни ми Макс веднъж, а аз даже не ги броя; виж, отдолу са четири и отгоре са четири, и аз това знам, че е осем, после има още един камък – и кое идва след осем? Девет! Ето така знам, че са девет без да ги броя. Супер трик, а?“
Децата учат не само в класната стая, затова прекараха и един ден в гората. Първокласникът се върна мръсен, все едно е бил част от „Пустинна буря“, пресипнал от викане, и горд, че е ритал футбол с децата от шести клас. В кутията, която му бях приготвила за обяд, имаше останали две зърна смачкано грозде и пръчки.
Апропо кутията. В началното училище няма павилион за закуски и приготвяме всеки ден от къщи, според съветите, които ни дадоха още преди две години – ябълка, шепа орехи и лешници, малко сушени плодове; баща ми отбеляза, че и той това си е носел в първи клас преди седемдесет години, в селското училище в България.
Другото извънкласно обучение беше екскурзията до фермата в един петъчен предиобед и първоначално не разбрах ентусиазма на Макс – той не си пада особено по животни. Той ми обясни, обаче, че във фермата ще правят сок от ябълки с някаква гигантска машина. Така и станало – първо занесли събраните ябълки някъде си, където добре ги измили, после ги пускали в машината и накрая пили от пресния сок докато дискутирали темата за есента, плодовете и факта, че крушите потъват във водата, а ябълките не.
„Мама, ти искаш от тоз сок да про’ваш?“ – сериозно попита Макс; заприлича ми на Рей Лиота в GoodFellas. Когато се върна от следобедните занятия гордо ми връчи пластмасовата си бутилка за вода пълна с пресен ябълков сок, на която беше залепен етикет с името му.
За друга интересна осбеност, училищния съвет, разбрах съвсем случайно. Макс се беше ядосал на свой съученик по някакъв тривиален за възрастта им повод. Той се завъзмущава и накрая заключи, че ще обсъди случката на Klassenrad, училищния съвет. След като дълго настоявах, той ми обясни, че в стаята имат картонена кутия, където всеки може да пусне за обсъждане случка или проблем който го вълнува. После в нещо като „Час на класния“ отварят кутията и дискутират. Недоумявах как обясняват проблемите си като повечето са все още неграмотни. Обяснено ми беше , че „който може пише, който не може – рисува!“. Всичко, което ги вълнува е важно и заслужава обсъждане обяснила учителката, а децата знаят още от предучилищната, че нямат право да се подиграват един на друг – не знам дали това е упражнение за директната демокрация в която ще се включат след дванайсет години или просто е стъпка в създаването на свободомислещи и толерантни хора.
Учебният срок завърши с тренинг за спешна евакуация, който беше обявен от рано с писмена молба да подготвим децата от къщи за да не се стреснат. Първокласникът беше впечатлен, че всички трябва да излязат от сградата при сигнала, дори и тези които са в тоалета. София, чиято предучилищна също беше част от обучението, беше запомнила, че трябва да излязат веднага, както са си с гуменките по физическо, без да се преобуват.
Трите ваканционни седмици мариноваха знанията от предните шест и сега децата чакат с нетърпение да тръгнат пак на училище.
Трябва обаче пак да отбележа, че швейцарската образователна система функционира оптимално при швейцарската семейна организация с един работещ за заплата и един домашен родител. Българският модел, с двама заети родители, който сме си избрали ние, е труден за приложение и изисква сериозна координация и ресурси. Не се оплаквам, просто отбелязвам за да не ви се стори тази история прекалено вносна и захаросана.
А есенната ваканция, обясни ми един колега, била с исторически корени, заради картофите. Не разбрах какво има предвид.
„Картофи, ябълки, цялата есенна селскостопанска продукция. Ти как мислиш, едно време кой я е събирал по фермите?“
Източник: Yolinashelvetia
НАЗАД
