X

Защо покорството на децата е лошо

от в 11:05 на 14.07.2014 в Всичко за теб | Семейство


Защо покорството на децата е лошо

Защо покорството на децата е лошо

"Повечето от практиките за възпитание, които възприемаме като „най-добри“, всъщност са „най-лошите“ - твърди Алисън Шейфър в книгата си "Скъпи, провалих децата". Авторката предлага абсолютно революционен метод на възпитание, система с различен поглед върху децата и подходите за мотивиране, напътстване и коригиране на поведението им.

Ето някои опорни точки и идеи за възпитание, описани в книгата:

"Имаме склонност да определяме покорството просто като подчинение пред авторитета и интерпретираме значението му като „слушай родителите си“ (което от своя страна звучи невинно). Но като обучаваме децата си да бъдат покорни и винаги да слушат родителите си или други авторитети, залагаме сериозни капани, за които искам да се убедя, че сте наясно. Ето няколко въпроса, които да си зададете:

1. Ами ако авторитетните лица не са добронамерени?
2. Как децата ви ще се научат да оценяват конкретни ситуации и да вземат добри решения?
3. По какъв начин наказанията и наградите се отразяват на децата ви в дългосрочен план?

Ами ако авторитетните лица не са добронамерени?

Лично аз бих желала децата ми да подлагат на съмнение културния императив, според който трябва да уважаваме по-възрастните. Аз казвам „пфу“. Какво е това, някаква възрастова дискриминация ли? Откъде-накъде простият факт, че сте възрастни, ще ви гарантира уважение? Сещам се за безброй възрастни хора, които не желая децата ми да слушат. Хрумват ми например преподобният Джим Джоунс или пък сводниците. Но за да сме по-реалистични, добродушният на вид чичко или ползващият се с доверие пастор са онези, за които трябва да се тревожим. Автоматично заключаваме, че другите възрастни мислят само най-доброто на децата ни. Но за съжаление това не е истина и не можем да си позволим да допускаме грешки.
Почти във всеки случай на сексуално насилие над деца педофилът е фигура, ползваща се с доверие и авторитет, и търси покорно дете, научено да слуша. Покорството прави малките ни беззащитни по отношение на злонамерени възрастни.

Това е нещо, което да си припомните следващия път, когато с апломб подканяте детето си да се храни. „Хайде, миличко, само още една хапка пилешко заради мама.“ Това може да ви звучи невинно, но когато постъпваме по този начин, ние непреднамерено учим детето си да пренебрегва и потиска вътрешния си глас, казващ „не“. Искам децата ми да се научат да слушат това тихо гласче, което сигнализира, че нещо не е наред, и също така държа да се чувстват достатъчно уверени да уважават това свое усещане и да притежават силата да кажат „не“ на друг човек без значение от неговата възраст.


Помнете също така, че сладкото мъниче, което ви слуша така безпрекословно по време на детството, някой ден ще се превърне в тийнейджър. Когато започне да настъпва половата зрялост и изведнъж къщата ви завони на „Акс“ (дезодоранта, най-почитан сред пуберите), вашият покорен тийнейджър ще прехвърли предаността си от родителите към връстниците си като новия авторитет.
Може да сте нареждали: „Сядай в столчето си за кола“, и да не сте срещали никаква съпротива от детето си на предучилищна възраст, но някакви си дванайсет години по-късно нареждането идва от устата на гаджето на дъщеря ви и той иска от нея да се преместят на задната седалка. Не би ли ви се искало сега да можеше да каже „не“? Ако е добро и послушно момиче, шансовете за това са по-малки. Нейната задача е да удовлетвори човека с авторитет и ако някога това сте били вие, сега са гаджето й и групичката приятелки.

Как децата ви ще се научат да оценяват конкретни ситуации и да вземат добри решения?

При модела на покорство от детето (или от всеки друг подчинен) се иска да не мисли самостоятелно. Та нали това може да доведе до бунт. Вместо това те са учени просто да следват нареждания, без да ги обмислят, разбират или приемат. Това може да улесни нещата в началото. Тази стратегия е добро „бързо решение“, но представлява недалновиден подход. И определено има деца, на които дори им допада да им казват какво да правят. Начинание без особен риск за онези, склонни на подчинение. Ако само следват нарежданията на някой друг, няма защо да се боят, че може да допуснат грешка. „Не вини мен, той каза така.“ „Не гледай мен. Решението не беше мое.“ Ниското ниво на отговорност е удобна застраховка за онези, които се боят да направят грешка и евентуално да се изложат. Много деца постъпват именно така, но на каква цена?


Дете, което не е свикнало да търси отговорите у себе си, а очаква те да бъдат дадени от външен авторитет, развива доживотен проблем. Как ще се справи тя, когато няма наличен авторитет? Прост въпрос като „Какво искаш?“ се превръща в непосилна задача за посещаваща психотерапия жена на средна възраст, която е прекарала целия си живот да угажда на родителите си, на мъжа си, на шефа си, на децата си. „Не знам какво искам! – проплаква тя. – Не знам коя съм!“
Идеята да работим с децата си, за да им помогнем да създадат свой собствен компас, който да ги води, е много по-добра, не мислите ли?

 

По какъв начин наказанията и наградите се отразят на децата ви в дългосрочен план?

Обикновено се случва едно от децата ви да се подчинява с охота, „отстъпчивото дете“, а другото да не го прави. Ако детето ви не е склонно да се подчинява, налага се да разчитате на наказания и награди, за да си осигурите послушание и желаното от вас поведение. Това са инструментите за покорството. Човекът, стоящ на по-висша позиция, притежава властта, нисшестоящите трябва да се подчиняват.

Защо го правят? Или наистина искат този стикер, с който ги примамвате (както и любовта и одобрението, които символизира), или действат, подбудени от страх. Със сигурност не реагират така по собствена воля или от желание да бъдат полезни. Просто нямат друг избор. Отстранете примамката и поведението им ще си отиде заедно с нея. Учителката излиза от стаята; послушните деца пощуряват – празнуват, че са свободни от надзор.


Чрез проучвания сме установили със сигурност, че използването на поощрителни награди демотивира децата. Ако сте на мнение, че да им плащате, за да почистват стаята си, е добър подход, помислете отново. Когато са способни да изкарват минимална надница в супермаркета, няма да чистят стаята нито срещу пари, нито срещу обич. И в случай че давате два долара, за да поддържат стаята си чиста, не се ужасявайте, когато ги помолите да помогнат с разтоварване на покупките, а те попитат: „За колко пари?“. Обучаваме ги на свободна пазарна икономика вместо на сътрудничество.

Ако пък сте стиснати и не ви допада да раздавате награди, винаги можете да минете с другия номер – наказание. В такъв случай разчитате на страха като мотивация. Искате ли децата ви да се боят от вас? Ще го правят. Но деца, живеещи в страх, не успяват да се развият докрай като личности. Не могат да достигнат пълния си потенциал, когато се боят, че ще изпитат болка или ще пострадат по друг начин. И, естествено, поемат по сигурния маршрут. Кой би рискувал да допусне евентуална грешка, ако разочароването на родителите води след себе си страдание?

Наказанията унищожават отношението и душевната връзка между родител и дете. Объркващо е да мислиш, че хора, които те обичат, биха те наранили умишлено. Как ще се отрази това на бъдещите им любовни отношения? Дали биха заменили строг родител с агресивен семеен партньор? Някои деца стигат до положението да мислят, че заслужават такова отношение. Това ми разбива сърцето. И дори да притежават здравословно самоуважение, те не са глупави. Бихте ли казали на раздаващия наказания родител, че сте оставили своето нинтендо в залата за хокей? Няма начин! Много по-добре е да излъжете и да избегнете наказанието.
Ако децата ни си мислят: „Трябва да върша каквото ми се казва или ще ме накажат“, тогава представете си как биха се държали като тийнейджъри, които гледат на връстниците си като на авторитети. Нашата научена да бъде покорна дъщеря ще си каже: „Ако не се преместя на задната седалка, приятелят ми ще скъса с мен, ще си намери момиче, което би го сторило, и със социалния ми статус ще е свършено“. Дъщерите ни ще се боят, че ще се плъзнат надолу по някаква въображаема скала на достойнствата. Независимо дали е начело на мажоретките, добра спортистка, кралица на красотата, отличничка или виртуоз в изкуствата, съществува погрешна скала, определяща социалния статус, която е нереална и въпреки това така ориентираща както меридианите върху глобуса. Искаме децата ни да са подготвени да се сблъскат с тези трудности.


Идеята, че някои хора са по-добри и стоят по-високо от други, е отблъскваща, не е ли така? Спортистите не са по-добри от отличниците. Как нашите тийнейджъри бяха въведени в такава заблуда? Хм, дали самите ние неволно не сме им внушили тази скала още от ранна възраст, когато сме изисквали да ни слушат с настояването, че стоим по-високо от тях? Но възрастните не стоят по-високо от децата, също както белите не са по-добри от черните и християните не са по-почтени хора от евреите.

Не съществува скала за статуса, по която да се катерите или да се плъзгате надолу. Нито за дъщеря ни на задната седалка, нито за нас, измъчените родители, разтревожени, че ще бъдем критикувани от другите майки с техните „добре възпитани“ деца. За никого. Вместо това всички стоим на равна нога, наречена „човечност“, и пред нас е предизвикателството да се научим да живеем редом, а не един над друг.

Повече за тази нова система на възпитание можете да откриете тук:

"Скъпи, провалих децата"
от Алисън Шейфър
Цена 12 лв.
Издателство Colibri
 


Теми   възпитание | деца | малки деца | родители

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.