Да, скъпи мои, макар да сме склонни да обвиняваме половинките си за това, че връзките ни не просъществуват, истината е, че причината най-често е в нас. Защо мисля така? Прочетете следващите редове и ще разберете...
1. Любовта е сляпа.
И така, срещнали сме партньора на мечтите си. Нещо повече, започнали сме връзка с него. И сме щастливи. Безкрайно, безумно, безметежно щастливи! Струва ни се, че не ходим, а летим. Всичко ни изглежда розово! Просто защото гледаме на света през розови очила. Гледаме през тях и човека до себе си. И всичко, което виждаме ни харесва. Привлича ни. Удивлява ни. Виждаме всичко във връзката ни точно такова, каквото сме искали да бъде. Просто защото не гледаме с очите си, а през призмата на фантазиите си...
2. Да паднеш от високо.
Да, точно с това може да се сравни пробуждането за реалността - с падане от високо. Това е моментът, когато осъзнаваме, че човекът до нас е... същият като нас. Че е просто човек. Че притежава недостатъци, че невинаги постъпва правилно (разбирай: така, както ние си мислим, че е правилно), че често ни ядосва, че не се разбираме за всичко, че може би помежду ни има повече различия, отколкото прилики... И колкото и да ни се иска, вече не можем да гледаме на връзката ни с другия по същия начин. Не можем да сложим отново розовите очила. Защо? Просто защото вече сме започнали да го опознаваме. Да го усещаме истински, такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто ни се иска да бъде...
3. Приемане или отричане.
И именно тук започва големият проблем. Тук е моментът за избор - дали да приемем другия, дали да му протегнем ръка и да продължим да го опознаваме (и да се опознаваме), или да му обърнем гръб и да си тръгнем разочаровани, търсейки следващия обект на влюбване, когото да идеализираме... На младини повечето от нас избират второто. Поне с мен дълго време беше така. Колкото повече години минават, колкото повече опит трупаме, толкова по-склонни сме да останем.
Но... оставаме ли истински?
Приемаме ли другия истински?
Или просто се примиряваме с това да бъдем заедно, само и само да не сме сами? Защото да се примириш, не значи да приемеш. Да откажеш да си тръгнеш, не значи да останеш. Да те е страх да си сам, не значи да участваш пълноценно във връзката...
Да избереш да си с някого... значи да го избираш всеки ден. И всеки ден да го преоткриваш. Всеки ден да виждаш как се променя и израства пред очите ти. И всеки ден да откриваш, че ти правиш същото. И да продължиш да си там, с него... дори когато ти се струва, че греши. Защото, в крайна сметка, всички грешим. Но нали така се развиваме? Така научаваме уроците си... А именно в това е смисълът на истинската връзка. И нейната магия: да приемеш другия какъвто е и да му помогнеш да стане такъв, какъвто иска и може да бъде...
НАЗАД
