Обаждането може да дойде по всяко време - посред нощ или дори точно преди Коледа - но Лизи Макмилан дава всичко от себе си, за да бъде там.
Като доброволец в асоциацията “Now I Lay Me Down to Sleep” (“Сега лягам да поспя”, по името на популярна английска приспивна песен) за секунди Лизи взима камерата си и се втурва към болницата, а пред родилното отделение сглобява апаратурата си. Когато достигне изолационната зала, тя е приветствана да заснеме най-лошият кошмар на всеки родител: загубата на детето му.
"Now I lay me down to sleep" е организация на професионални фотографи, които доброволно отдават времето и таланта си, за да заснемат траурни серии на кърмачета. Това е мисия да въведат фотографията за спомен сред родители, страдащи от загубата на бебето си. Кадрите са подарък от фотографите - над 1700 доброволци от целия свят, които отделят от времето си, за да помогнат на напълно непознати да запазят завинаги спомена за тяхното бебе. При трагично събитие координатора на района се свързва с болницата, а фотографите получават съобщение и един доброволец се отзовава в рамките на час или два.
През осемте години, откакто тя се е научила, че може да използва фотографията си, за да помогне на страдащите, Лизи е работила с близо 30 семейства. Въпреки необратимите обстоятелства, които подтикват тези сесии, целта на Лизи като фотограф не е по-различна от целта й при традиционните снимки на новородени: да улови и съхрани историята за бъдещите поколения.
"В традиционната фотосесия на новородено, включвам различни сантиментални предмети, но също така се фокусирам върху запазването на дребните детайли като мигли и пръстчета", споделя Лизи. "В сесия на асоциацията, се опитвам да уловя същите детайли, тъй като знам, че тези изображения ще бъдат единствените снимки, които това семейство ще има за спомен от това дете".
Докато Лизи фотографира починалото дете, тя пита дали членовете на семейството биха искали да се включат в някои от кадрите. "Аз съм изключително внимателна, тъй като съм поканена в живота на тези семейства по време на една от най-деликатните и трудните части от него", споделя Лизи. "Знам, че съм една от малкото хора, които някога ще подържат и опознаят бебето им и това е чест, която не мога да опиша с думи".
Разбира се, има и определено напрежение, което съпътства сесиите на асоциацията - няма повторни снимки. "Имам само един час да си свърша работата както трябва и да помогна на всяко семейство", обяснява тя. "Знаейки, че портретите, които улавям ще са единственият визуален спомен за бебето, ме кара да се заема наистина сериозно със задачата. Докато се опитвам да се фокусирам върху работата си, често плача по време на сесията. Плача, докато стигна до колата си. И когато се прибера у дома и видя своите здрави деца, сгушени в леглата си, тежестта на всяка загуба наистина ме удря".
Някои от родителите, на които е помагала Лизи, са знаели от няколко месеца, че детето им ще се роди с болест в терминален стадий или аномалии, които няма да им позволят да вземат бебето си вкъщи. Тези семейства, които са имали няколко месеца да се подготвят, често са по-спокойни, когато тя пристига. Но по-голямата част от семействата внезапно и необяснимо са преживели загубата и разбираемо са в шок.
Много семейства са толкова завладяни от мъката и се опитват да обмислят всичко, което се е случило, затова първоначално отказват услугите на фотографите и сестрите", споделя Лизи. "Това наистина е най-уязвимото и емоционалното преживяване, с което повечето хора се сблъскват, така че идеята да поканят непознат, за да заснеме загубата им, може да изглежда необяснимо".
Семействата, които променят мненията си, по-късно са благодарни на фотографите за снимките, които документират тяхната любов. "Образите, които създаваме, служат като осезаемо напомняне, че техният син или дъщеря е бил/а тук, бил/а е обичана и липсва на родителите си всеки един ден", обяснява Лизи. "Образите, които създаваме, не са мрачни - както мнозина си мислят - а са умело и професионално композирани по възможно най-добрия начин от фотографа в болничната среда".
Точно както всеки родител приема мъката различно, всяко семейство прави различно нещо със снимките, след като ги получи. Докато някои ги излагат в дома си или ги поставят в албуми или кутии, други ги съхраняват в тайна, докато са готови да ги погледнат за първи път.
Месеци, след като е заснела едно семейство, Лизи срещнала родителите случайно. След силна прегръдка, тя научила, че те съвсем наскоро са разгледали портретите - и това в крайна сметка им е помогнало да започнат да се лекуват от мъката. "Моля Ви, никога не спирайте да правите това. Заради Вас, имам дъщеря си", споделила майката.
