„Последния път, когато се скарах с приятеля ми, излязох бясна от апартамента ни и вече обмислях как ще сложа край. Докато се опитвах да спра сълзите си, пълни с горчивина, гордост, разкаяние, объркване и страх, започнах да премислям как да продължа напред, колко ще ми струва това решение – в емоционален, психически и чисто практически план.
Мислех си как ще трябва да събера наново парченцата от разбитото ми сърце и как ще трябва да си изградя самостоятелен живот, след като 5 години съм делила всичко с друг човек. Как ще трябва да променя всичките си пароли и да си намеря друг, по-малък апартамент. Как ще трябва да събера всичките мили подаръци и вещи, които ми напомнят за него, и вероятно да ги даря. Как ще трябва да се справям с всички дребни несгоди в живота на възрастните – да плащам сметките, да изхвърлям боклука, да приготвям вечеря – съвсем сама. Как ще трябва да обяснявам раздялата ни на семейството ми и на приятелите ми, как ще трябва да измисля някаква половинчата истина, която ще ги накара да спрат да ми задават повече въпроси.
Тъй като точно в онзи момент бях облечена в спортния ми екип, започнах да се мотая около фитнеса, сляпа за външния свят. Докато си представях все по-жестоката раздяла, докато рушах бъдещето, което си мислех, че ще имам, влязох във фитнеса. Пробягах 5 км на пътеката и още 1 млн. в главата ми. След това седнах на постелката и вместо да се захвана с коремните преси, се загледах в тавана, ръцете ми бяха отпуснати на корема, коленете – свити.
* * *
Бяха изминали 15 минути, а може би час, преди да го видя през прозорците на фитнеса. Отражението му в стъклото веднага ме обезпокои. Може би беше дошъл да нанесе финалния удар? Да ми каже, че е изхвърлил вещите ми през прозореца, че е сменил ключалките? Да ми каже „сбогом“ – веднъж и завинаги?
Веднага щом очите ни се срещнаха, разбрах, че греша. Не беше дошъл да нанесе още един удар, беше дошъл да се извини.
В онзи момент отново се влюбих в него. Нямаше значение какво си бяхме казали или кой е бил прав. Нямаше значение, защото изведнъж си спомних...
Спомних си каква страст гори в приятеля ми и как тази пламенност се пренася и в споровете ни. Спомних си, че понякога е едно инатливо магаре, но аз не съм по-различна. Спомних си, че е усърден, пресметлив и дяволски чаровен, че мозъците ни работят по съвсем различен начин и понякога ни е трудно да се разберем. Спомних си, че той е верен и лоялен, напълно отдаден на връзката ни. Спомних си колко обичам живота, който сме си изградили.
Докато се приближаваше, походката му беше уверена и смирена, а очите му бяха приковани в моите. Вече се бяхме извинили един на друг, без думи, още преди да застане пред мен.
„Съжалявам. Да започнем на чисто? Обичам те!“
„И аз те обичам!“, отвърнах.
Всеки път, щом се скараме, за момент забравям защо сме заедно, но накрая винаги си спомням. И всеки път, щом си спомня, се чувствам все по-сигурна в нас двамата. Знам, че това няма да е последният ни спор, но знам, че отново ще си спомня.
Може би такава е любовта – подлага ни на тест, след тест, за да провери дали ще изберем опрощението и възможността да станем по-силни като двойка, или ще си тръгнем. Не знам. Мога да отговарям само за себе си. А аз не вярвам в съдбата, не вярвам в Единствения. Не съм сантиментална, но вярвам в любовта. Повече от всичко вярвам, че си заслужава да се бориш за онзи, в когото можеш да се влюбваш отново и отново. Просто трябва да се довериш на сърцето си и да му позволиш да ти напомни защо сте заедно.“
Мелани Берлие
НАЗАД
