И в един дъждовен ден на декември я открих... Единствената жена.
Бях я търсил толкова много време. А тя все така отсъстваше. Бе неоткриваема.
Ето, че сега съм с нея. И не вярвам. Още не. Въпреки че всеки ден я докосвам, говоря ѝ и спя до нея. Виждам я как сутрин оправя косата си и как, когато готви, в кухнята е пълна неразбория. Чувам я как се вълнува вечер, докато спи дълбоко и как си тананика, когато е щастлива. Чувствам я вечер, когато прави "бели" с тялото ми ( от хубавите при това!) и в дните, когато лекичко потупва рамото ми окуражително. Водя най-вълнуващите си разговори с нея и никога не знам какво още ново ще науча. Прегръщам я толкова силно и нежно, страхувайки се че всеки един момент ще се изпари. Че ще изчезне. Целуването ми с нея е като ритуал. Най-хубавото нещо, което ми се случва постоянно.
Обичам всичко в нея. От буйната коса до начина, по който изрича думите.
Харесва ми да се будя до нея сутрин и да виждам сладката ѝ сънена физиономия. Чувствам се горд, когато ми помага в работата и обсъжда наравно с мен идеите си. Разнежвам се дори за момент, когато е романтична и цялата е Емоция. Радвам се. Не - неописуемо щастлив съм, че Тя присъства в живота ми. Защото е Различна. Толкова, толкова различна от останалите жени, с които съм бил. Като феномен е. И толкова рядко се среща, че чак не е за вярване.
Обичам я. И различията ѝ също.
Автор: Яница Илиева
НАЗАД
