Имали ли сте скоро лека сутрин? Сутрин, в която има отсъствие на телефон, но има присъствие на свобода. Сутрин, в която разбираш в коя част на деня се събуждаш по кукуригането на петлите в двора.
Кога за последно наблюдавахте изгрева на слънцето? От момента, в който започва да се извисява, там някъде в далечината, до момента на покоряването му на небето, заставащо високо горе и обгръщащо целият свят. Вашият свят. Очите ви.
Били ли сте импулсивни в последно време? Имали ли сте дни, в които правите нещо първично и от сърце, без нуждата на предварителна организация, без наличие на план. Спомняте ли си какви бяхте, когато бяхте деца? Не какви искахте да станете, а как се чувствахте? Какво усещане донасяше животът и неговото живеене на душата ви? Спомняте ли си, че имахте липса на страх?
Бяхте безстрашни. Драскахте колене си, без да мислите за раните и болката, която те причиняват. Виждахте кръвта, но ставахте и продължавахте да тичате. Сприятелявахте се и в момента, когато някой не искаше да играе вашата игра, просто казвахте „аз повече няма да си играя с теб” и точка. Истински и от сърце, бяхте себе си. Търсехте интересите си. Грабвахте шейните, обличахте космонавтите, понякога забравяхте шапката и ръкавиците, но скачахте в снега, без да ви интересува, че ще измръзнете от студ и ще се приберете мокри до кости. Хапвахте, когато бяхте гладни. Не се страхувахте от шоколада. Опитвахте забраненото, защото то беше най-интересно.
А сега? Бягате като опарени. В момента, в който разберете, че нещо ви вреди, ограничавате приемането му до минимум. Вредни станаха храните, хората, чувствата. Вредна стана любовта, полезен стана сексът. Вредно стана всичко, в което влагаме парченце от душата си. Вредна стана лютеницата. Дори и тя!
Ако можехме да живеем без емоции, щяхме да започнем от днес. Търсим лесното. След това изписваме и изчитаме хиляда тома литература как да се върнем обратно в играта. Живеем, сякаш ще живеем вечно. Мислим се за безсмъртни. Мислим, че имаме време. Колко сме жалки само… То има нас и играе доста ловко с наивността ни. Подлъгва ни, че не изтича и не свършва, а ей го на и приключва. Три скролвания и край.
Забравихме да бъдем щастливи. Забравихме да гледаме изгрева, да наблюдаваме залеза. Забравихме да бъдем първични. Детето във вас е още живо! Как го подхранвате? Какво означава това? Какво за вас е детето? Наивност ли е? Импулс? Лудост? Големи ли сме? Какво означава да сме големи? Къде са парите между всичките тези неща? Какво е успех? За какво мечтаехте? Какво стана?
Родителите ми никога не са били в добро финансово положение. Нямах тефтер с образа на Снежанка, в момент, когато беше модерно да имаш такъв. Взимаха амбалажна хартия от кварталния магазин, с която продавачката завиваше салама. Даваха ми я и аз рисувах на нея. Нямах детски книжки, но имах химикал. Един ден реших, че сама ще си напиша приказка. Имах въображение. Имах и свят. Лично мой свят. Имах всичко, което исках, защото можех просто да се излегна на земята, да наблюдавам облаците, да затворя очи и да мечтая за него. Имах свобода. Безгранична свобода. Мисля, че все още я имам.
"Мисля"? Грешка... Пораснала съм? Мисленето е за възрастните. Ще се върна пак.
Автор: SilviÁmica
НАЗАД
