X

История за неизречените думи...

от в 10:00 на 09.01.2018 в Всичко за теб | Щастие


История за неизречените думи...

История за неизречените думи...

Познавах един човек, който не можеше да понася да го докосват. Докосването му причиняваше болка. Той беше много грижовен и нежен по природа, но това мъчение като неразделна част от съвременния начин на живот, все повече и повече го отчуждаваше и отблъскваше от света на чувствата. Той не подаваше ръка при среща, не носеше вратовръзка и нямаше дрехи без дълбоки джобове.

Под тънката мембрана на кожата, по пътя на хилядите вени течеше неконтролираната му жажда за проста човешка прегръдка, за нежно докосване на устните, за топли длани в своите ръце. Всичко това беше недостъпно за него. Светът, в който живееше беше като сух хляб, безмилостно натрошен от новия ден.

Всяка сутрин той ставаше преди да се зазори, идваше до стария шкаф, изваждаше снежнобяла риза, намяташе я върху голото си тяло и с треперещи, потни, студени ръце, се опитваше да закопчее горното копче на яката. Той се задъхваше, дрезгаво свистене раздираше въздуха и покриваше с пот малкото огледало, което трябвше да бъде убедителен свидетел на тази кратка победа. Неговият рекорд - 3 минути 14 секунди - беше настоящото реално време, в което той в полусъзнание очакваше да се случи дългоочакваното чудо, своето второ прераждане.

В един свят, където всяка емоция се стреми да бъде проявена и изразена, липсата на докосване може да ви подлуди. В крайна сметка, това е единственият начин на изразяване на чувствата. Какво прави човек, лишен от такава обикновена и прозаична за другите възможност?

Чудесата имат твърде много работа. Несъмнено те се случват всеки ден, в живота на всеки човек, но колкото повече са очаквани, толкова по-малко стават забелязани.

Но ако във всеки ваш ден има незначително, но постоянно усилие, чудесата ще ви разпознаят сред милиони очаквания. Те ще ви намерят, ще измислят как да се случват в живота ви и как да се повтарят отново и отново. Бъдете нащрек, не заспивайте в отпуснатата дрямка на очакването.

Езикът на чудесата е лаконичен, но много изразителен...

Тази сутрин рекордът не беше подобрен. Но тази сутрин беше последната сутрин от предишния му живот. Той излезе по-късно от обикновено с обичайното задушаващо чувство, което оставаше горчив послевкус след всеки неуспешен сутрешен опит.

Но днес се добави странно усещане, сякаш сега опростената картина на живота му бавно се спука като чашата на Бенедикт. Малката пукнатина се превърна в разклонена паяжина. Това му дойде в повече за инстинктивните чувства, с които трябваше да се справя всеки ден.

Той се справяше с тях зле и се беше научил да се отърсва от натрапчивото им присъствие. За известно време. Но му помагаше. Той слушаше звуците. Светът е пълен със звуци, всяко нещо издава свой собствен звук. Дори потискащата тишина също има собствен звук. Всеки човек, всяко събитие, всяко чувство има собствен звук. Той познаваше много от тях. Понякога се взривяваха като безцеремонно нахлуващи хора, понякога се успокояваха като мъркаща котка, а друг път просто се хвалеха - "Ние сме тук, виж, това е супер!"...

Звуците, също като лицата на хората, никога не се повтаряха. Те непрекъснато звучаха край него и най-важното - те не го докосваха, не се ръкуваха, не го потупваха по гърба и минаваха без допълнителни доказателства за присъствието си.

Понякога той си представяше, че е безтелесен звук. Когато пееше, отлиташе със звуците на гласа си като смел пътешественик, отвъд границите на познатото.

Често хората се дразнят от звуците, високомерно си избират търпимия оскъден набор, а на всички останали - заплашително и раздразнено противостоят. Така многото прекрасни звуци просто ги заобикалят. А на неприятните звуци им е все едно.

Но има едни специални звуци. Те са като джобове на времето. Звуци, които побират целия ти живот, компактно компресиран до желания размер. Те са дълги като вечност и кратки като миг. Някои от тях успяваш да чуеш малко преди твоят живот да бъде измерен и след това... Например, като звука от писъка на спиращи колела...                                      

Стотици хиляди игли се забиха в слабото му тяло, изчерпвайки и изцеждайки го и превръщайки безцветното му съществуване в един миг. Мисъл след мисъл, преживяване след преживяване, спомен след спомен, преминаващото едно след друго чувство беше удавено в тежка безразмерна болка, която безцеремонно погълна всичко, което му се струваше, че все още е живо в него.

- Как боли... – препускаха в галоп мислите му. И от това ставаше още по-болезнено. - Боли ме... боли... боли... – блъскаше като чук в главата му.

Той искаше да изкрещи на целия свят, че го боли, но дори не помръдна устни.
Той не се движеше и непрекъснато повтаряше да не го пиптат, да не се приближават, да не го докосват... Защото го боли! 

В пространството около него прошумоляваха нечии гласове, а въздухът се изпълваше с аромат на есен, най-слънчевата, кадифена есен, която усещаш с носа и гърдите си и не искаш да я издишаш, за да задържиш това нежно вълнение още част от секундата. Гласовете се отдалечаваха, сякаш вятърът ги носеше със себе си, разтваряйки ги в къдрави вихри, небрежно и закачливо.

Всеки човек има свой праг на болка. Без значение дали е причинена от обидна дума, малко глупаво действие, силен удар или непреодолима инвазия... Но за да се застъпи за теб Вселената се раздробява на малки трохички, на един пулсиращ свят, в който всичко има цвят, звук, оттенък, сложни възприятия и прости дреболии.

Ако поне едно зрънце от вселената е оцеляло – значи ти си жив. Това означава, че все още си в състояние да действаш искрено, да живееш смело, да говориш открито, да обичаш с цялото си сърце. Само една малка частица...
Нямаш нужда от ничие докосване. Ти си енергията на въздуха, с която диша всичко живо. Твоят глас, думите ти, емоциите са способни да проникнат в клетките, душата ти излъчва невероятно желание да обича. Всички хора търсят любов, но само малцина искат да я дарят първи. Ти не можеш да причиниш болка, ръцете ти не задържат нищо, дланите ти са винаги отпуснати, не е нужно да стискаш юмруци, очите ти са винаги широко отворени за новия ден. Ти изживяваш мечтата си както момчето със старата военна каска, което мечтае да стане пилот, порейки въздуха с ръцете като крила, изобразявайки маневриращ във въздуха самолет. То е и пилотът и самият самолет... Ти не си забелязвал огромната разлика между мечтата на детето и мечтите на възрастните?

За детето, мечтата му е самото то, това което иска от тази мечта вече е в него. Това е цялата тайна. Всяка мечта, може да се превърне в реалност. Просто между теб и твоята мечта не трябва да има... разстояние.

- Къде съм? Мъртъв ли съм? И защо тогава така ме...

Искаше да каже "боли", но не го каза. Страхуваше се от тази дума, не по-малко от докосването. И изведнъж, докато преглъщаше липсващата слюнка в гърлото си, той осъзна, че всичко, от което ние толкова силно се страхуваме - точно това е нещото, което подсъзнателно искаме. Ние го търсим и го отблъскваме едновременно.

В този момент той почувства нечия топла, уютна длан, излъчваща невероятна топлина върху тялото си, във всички негови органи и особено силно прониквайки в измъченото му сърце, приличащото на измъкнало се от каишката кученце. Имаше чувството, че ударите на сърцето му може да се чуят далече, извън пределите на тялото.

- Вие сте в травматологичното отделение на Централната градска болница.
Беше чист, приятен женски глас. Той се страхуваше да отвори очи. Не, той не искаше да отвори очи, потъвайки в тези нови, непознати досега усещания. Болката, притъпена от приятното докосване на непознатата, нежните ѝ ръце, за първи път в целия му съзнателен живот, това носеше една неописуема лекота и вълни от удоволствие.

- Слава богу, че сте жив! - каза отново неземният глас.

Той продължи да се наслаждава на очарованието на този момент, слушаше гласа, който го докосваше вътрешно, изцеляващ всичката болка и страх, натрупани през живота му.

- Всичко е наред, имате само охлузвания и счупена ръка... - за няколко минути гласът заглъхна.

Той изчака, опитвайки се да успокои галопиращото си сърце.

- Извинете ме, че ви блъснах толкова силно, но... той идваше право върху вас, а вие гледахте някъде встрани. Имах време само да ви блъсна... 

Гласът се усмихна и цялото му тяло се усмихна с него. Той отвори очи, знаейки, че каквото и да види той е щастлив.

Девойката беше прекрасна.

- Вие ли ми говорехте за докосването, за мечтите?

И изведнъж осъзна, че не знаеше чий е гласът. Това го смути, мислеше, че сега изглежда много глупаво. Девойката смутено се извини и дръпна ръката си. Изглежда не беше забелязала колко дълго е държала ръката му в своята. Настъпи пауза. И това чувство на неловкост изведнъж се превърна в хаотична вълна от тълпящи се бездомни звуци – скърцащи превързочни колички, гласове на медицински сестри, приглушен стъклен звук на отворени ампули, неуверени стъпки и рояк от смесени гласове по цялата дължина на коридора на задушната болница...

- Казват... - и всичко изчезна, отстъпи пред чара на нейния ментово-меден глас.

- Ангелите често разговорят с нас, но в нашите глави с годините е станало толкова тясно и шумно от собствените ни мисли, че спираме да ги чуваме... Вие бяхте няколко минути в безсъзнание, възможно е... - тя направи дълга пауза, за да подбере правилните думи, но добави само - ... всичко.

Това беше онази руса девойка от сънищата му, с която искаше да отгледат сина им, а дори и да се оженят. Но, разбира се, не знаеше нищо за това момиче, пред което стоеше като вцепенен, прегърнал колене с кльощавите си ръце, жадно поемайки си въздух.

- Благодаря ви, - каза той малко сухо, криейки по навик необятната вселена на своите чувства.

Тя се усмихна. И той избухна. Отвътре. На трилиони галактики, втурнали се предателски към гърлото му. Той искаше да се скрие в горещите ѝ длани, както в детството при мама. Но момчетата трябва да бъдат силни. Той забеляза, че не може да свали очи от нея, потъвайки в очите ѝ, раменете, в извивките на тялото ѝ, разтваряше се в гласа ѝ, превръщайки се във въздуха, който тя диша...

- Благодаря ви много, вие... вие сте ангел! - той се овладя и след това отново се размекна.

- Искате ли утре да намина след работа? – звънко и уверено предложи тя, изправяйки се. Беше ясно, че си тръгва, но той не почувства онова бездънно отчаяние, както тогава в детството. Това беше ново, уютно усещане, плавно плъзгащо се между мембраните на чувствата му, раждайки надежда и увереност.

И припряно побърза да отговори:

- Да, много искам!

- Тогава до утре!

- До утре - каза той тихо, запленен от новите усещания, което го изпълваха - болка, радост, благодарност, неизвестност, вяра, топлотата на ръцете ѝ, блуждаеща свободно в лабиринта на нервните влакна, отваряща леко и непринудено плътно затворените тежки врати на чувствата.

"Ще се видим утре" ... звучният ѝ глас все още подреждаше акордите на нови за него мелодии и настройваше всяка емоция, като стар педантичен акордьор.
Сънят изтри мислите му, запечатвайки обърканите фрагменти от спомени, чувства, надежди и треперещите, неизречени по навик думи на устните.
Той легна изтощен на високата възглавница на болничното легло, без да може да намери най-добрата позиция за премазаното си тяло. Той потъна в снежнобелите, студени чаршафи и изпълнен с нови тактилни преживявания, безметежно заспа.

Много е опасно да бъдеш там, където си, защото във всеки един момент всичко може да се промени. И ти ще се окажеш на съвсем различно място, с други хора, в други дрехи, с различни чувства, с друг живот. Най-безопасното място за теб е там, където не си.

Но именно това безопасно място, това патологично желание да се предпазиш от всичко, обездвижва целия ти живот и те превръща в скулптура, вкаменелост, която очаква някой силен, жизнен и очарован от теб, който да те пренесе на просторна поляна, с окосена зелена трева, пеещи птици и възторжени погледи.
Покорен, разрошен, неумел, на сутринта той ще се събуди в това най-опасно място на Земята - в точката, от която няма връщане назад, в неудобната нова реалност, в която има топли ръце, деликатен, нежен глас и влажен, незапълнен от обичайното ежедневие, девствен есенен въздух.

                                                                                               Автор: Татяна Варуха



Теми   неизречени думи | щастие

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.