X

Как да продължиш да живееш след прекъсната бременност?

от в 11:00 на 14.11.2015 в Всичко за теб | Историите на една дама


Как да продължиш да живееш след прекъсната бременност?

Как да продължиш да живееш след прекъсната бременност?
Повече от месец пред очите ми постоянно изплуват две картини: прозореца в гинекологичния кабинет и тавана в операционната зала. В първия ми съобщават, че съм изгубила плода, а във втората – моите тихи стонове и заседналата буца в гърлото. Следващият момент, който често изплува в спомените ми, е как лежа в болничната стая, на корема ми има студени компреси, а краката ми са целите изцапани с кръв.

Още си спомням кабинета на лекаря, където отидохме с мъжа ми месец и половина по-късно. Седях на твърд стол, облегнала се на студената стена и разсеяно слушах резултатите от изследванията. Щяхме да имаме момиче... С генетично увреждане, което не се предава по наследство, а просто възниква от само себе си. С мъжът ми сме здрави. Никой не е виновен.

Ако трябва да съм честна, през цялото това време, когато се будех сутрин, имах чувството, че вече съм умряла. Съмнения в това пораждаха единствено хилядите мисли, които не спираха да препускат в главата ми. Защо? Защо именно на нас? Аз ли съм виновна? В мен ли е проблемът? Къде съм сгрешила? За какви грехове съм наказана? И мъжът ми, и цялото семейство сигурно са убедени, че вината е моя, нали? Подведох всички… Ако съм наказана за извършени грехове, то не може ли да се разплатя по друг начин, а дъщеря ми… Тя просто да се върне? А какво ще стане, ако и следващия път се получи така? А ако няма да има следващ път? А ако никога не притисна в обятията си собственото си дете и не целуна нежните бебешки крачета? Аз съм ужасна майка, ако не можах да опазя собственото си дете от най-лошото. Тя никога няма да ми го прости. Как ще обичам другото си дете, знаейки колко съм виновна пред неродената му сестричка?

Всички тези мисли и въпроси ме връхлитаха още преди да отворя очите си и не ме пускаха, докато не заспивах от изнемога.

Макар и сънят практически да не ме ловеше: със седмици спях буквално по 2-3 часа. И това беше най-малкото: подскачах при всеки силен шум, плачех при вида на бебешки колички и бременни жени, започнах да се задушавам в затворени пространства, изпадах в паника, когато трябваше да се кача в колата. Имах чувството, че са съдрали кожата ми и всяко прикосновение с околния свят ми носеше неописуема болка.

Избавих се от всичко, което ми напомняше за детето: всички подарени бебешки гащеризони, фотоалбуми, календари, книги, хавлии, роклята и чорапите, с които бях облечена в онзи злочест ден… Изхвърлих всички вещи. Но не можех да изхвърля най-страшното – мислите от главата си.

И колкото и да ми се иска да кажа, че просто един ден съм се събудила „изцелена” и съм продължила живота си по старому… Това не е така. Просто една сутрин сериозно се замислих за най-болезнения въпрос – ще бъда ли готова изобщо някога да опитам отново майчиното щастие? Накрая си отговорих напълно честно – ДА, искам да бъда майка!

И след като го осъзнах, в мен започнаха да възникват нови мисли, главната от които, че трябва веднага да се взема в ръце преди да съм изгубила всякаква надежда, съпруга си и куража си. Осъзнах, че не мога да върна дъщеря си. Но мога да навредя сериозно на следващото си дете с разклатената си психика. Планът за спасението ми съзря бързо: от днес ще правя само това, което ми доставя удоволствие.

Първа жертва на решението ми стана работата – обичана, много специфична, но ужасно стресираща. Няколко пъти съм се опитвала да напусна, но всеки път се спирах, защото не можех да си представя да работя друго. А сега можех. Защото след загубата на детето ми, всичко ми стана пределно ясно: аз не съм кариеристка, не се боря за нечие признание, не ми трябват всичките пари на света, нито ми е притрябвала моя снимка на корицата на Forbes. Аз съм обикновено момиче, което иска женското щастие – роден дом, обичан мъж и цял куп деца от него.

Основната фаза на моето „спасение” започна след напускането. Появи ми се страшно много свободно време и главна цел, която си поставих беше да го прекарвам приятно. Ходи ми се в зоопарка? Отивай. Целия уикенд да седя на дивана с мъжа си и да гледаме сериали? Напред. Да изпека дузина сладкиши? Кой те спира. Някой ме въвлича в скучен разговор? Прекрати го. Спи ми се по обяд? Дремни си. Да пренеса за утре това, което не ми се прави днес? Иска ли питане. Искам да прекарам цяла вечер в прегръдките на съпруга си? Без проблем.

Трябваше на всяка цена да изляза от лепкавите обятия на депресията. Разбрах, че се е получило, когато отново започнах да чувствам вкуса на храната, мириса на цветята, да забелязвам времето през прозореца и настроенията на хората.

През цялото това време избягвах роднините и близките си: не отговарях на обажданията и съобщенията, сама не звънях на никого. Не можех да понеса всички онези клиширани фрази от типа „Дръж се!”, „Всичко ще се оправи!”, „Не си единствената майка загубила дете”, „Радвай се, че това още не беше дете, а само плод в утробата” Тогава ми се струваше, че близките просто ми се подиграват и им бях бясна. Но сега разбирам, колко е трудно да намериш подходящи думи за нещо, което не си преживял. Те се стараеха и правеха всичко по силите им. И съм им благодарна за това.

А най-вече съм благодарна на невероятния ми съпруг. Никога няма да забравя колко зле ми беше. И дори не мога да си представя, колко зле му е било на него. От самото начало той се държа в ръце и за разлика от мен не се жалваше на родителите ни, не си късаше косите заради вселенската несправедливост, нито от побъркалата се от мъка съпруга. Повече от месец той понасяше непрекъснатите ми ридания и истерии, държеше ме за ръка и ме подкрепяше мълчаливо. Цялото свободно от работа време той прекарваше с мен, вземаше си отпуски, опитваше се да ме разнообразява, измъкваше ме от града през почивните дни. После ме подкрепяше във всичките ми безумни прищевки – нощни разходки, сутрешни прожекции в киното, почивни дни в планината. И внимателно ми напомняше, че ако не съм размислила и все така желая да създадем семейство, не бива да се предаваме. И не се предадохме!

Днес все по рядко си спомням гледката през прозореца в кабинета и тавана в операционната зала. Видимо освобождавам място за по приятни мисли: за стените на родилното, където някой ден ще ми подадат да гушна рожбата си – жива и здрава!


Теми   аборт | бременност | дете | историите на една дама

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.