X

Как протича един ден на средностатистически PR

от в 14:06 на 15.10.2015 в Всичко за теб | Кариера


Как протича един ден на средностатистически PR

Как протича един ден на средностатистически PR

Ако в маркетинг бюджета ми е останал един, последен долар, ще го похарча за PR. Така е казал Бил Гейтс. Сложното положение и единият долар са проклятието на тая професия. Казвам ви го от личен опит. Всъщност не знам дали дори е професия – хем няма никакъв шанс да обясня на 6-годишното си дете и 80-годишната си баба точно какво работя, хем почти всички от фолк певиците и плеймейтките до премиера знаят сами най-добре как да си направиш PR. Веднъж един приятел лекар ми каза, че официално си е диагноза – ПР – Паническо разстройство. Гугълнах го. Верно е така.

Ако питате мен, PR-ът покрива целия спектър между общак и сив кардинал. Или както беше написал един познат във фейсбук наскоро ОТ ПОЖАРНИКАРИТЕ ПО-ИЗДРЪЖЛИВИ СА PR-ИТЕ. С някои сестри по съдба като се засечем в 3 през нощта в мрежата обичаме да си повтаряме IT’S PR, IT’S NOT ER (спешно отделение, нали се сещате, като в сериала)... Ама ще е полезно и на нас да ни дадат единен номер като 112 или 911. Например 007.

Защо ли? Ами ето как протича един ден на средностатистически PR:

04:28 сутринта – Будя се обляна в студена пот. Забравила съм да потвърдя на фотографа събитието следващата седмица. Слагам си римайндър.

5:12 сутринта – Будя се пак обляна в студена пот. Забравила съм да напомня втори път на клиента да не се облича в ситно райе за участието в сутрешния блок. Пускам му SMS: Извинявай за безумния час, но не мога да си спомня дали ти казах да не обличаш ситно райе за сутрешния. Най-добре някоя от светлосините.

5:16 сутринта – Не мога да заспя, преговарям на ум опорките на клиента . Казвам си обичайната молитва Моля те, нека си ги е прочел и запомнил, за да не стане като предния път.

5:28 сутринта – Ох, майната му, каквото можах направих, сега е той. Последната миля в тоя бизнес за съжаление не е наша.

5:35 сутрина – Заспиваам.

6:00 сутринта – Алармата звъни.

6:15 сутринта – Проверен е нюзифийда на фейса за последни новини

6:20 сутринта – Пускат се първото кафе и сутрешните блокове. На всеки 2 минути се прецъква между трите канала. Пуска се и лаптопа.

До 7:00 – Пуснати са 5 мейла, още едно кафе, 1 SMS до клиента, за събуждане, за всеки случай.

От 7:00 до 7:30 – пуснати са два поста със забавно-шеговито съдържание и е отговорено на един гневен коментар в десетките Фейсбук страници, които поддържаме за клиенти. Момичето, което ги управлява в офиса е в отпуска. Скоростно къпане в рекламния блок с телефон с усилен звук в банята. Обличане. Будене на дете. Детето е тренирано. Мие се и се облича само. Пази тишина, ако дават нещо важно по телевизора.

От 7:30 до 7:50 – По пътя към телевизията използвам три шорт-къта, научени от таксиджии. На всеки светофар си чеквам мейла. На по-дългия светофар поствам съобщение за промоция на фейсбука на клиент. 15 секунди по-късно спирам истерично на аварийки, завладяна от ужас, че постът за специалната цена на кашкавала е пуснат на страницата на кандидат-кмета. УФ, не е. На кашкавалената си е. Паркирам като опровергавам няколко физични закона.

От 7:50 до 8:10 – Чакам клиента, от 15 минути е “eй тука, на светофара”. Явно трябва да им се обявява час не с 15, а с 30 минути по-ранен от истинския. И предния път май това беше изводът. 10 чека на мейла. Поне постът за кашкавала върви добре, вече има 25 лайка. Промотирам таргетирано за областните градове и за хора с интереси в кулинарията. 2 долара. Вече сме 1 над бюджета на Бил Гейтс и клиента.

8:12 – Клиентът пристига. Облечен е в риза цвят сьомга. Така го посъветвала жена му, било модерно. Е, нали не е райе. И наистина ли е съвсем задължително това с грима. ДА. За 10-и път.

8:30 – седя в напрегнатата поза на запалянко – полуклек пред мониторите пред студиото... повтарям мантрата Можеш, можеш, кажи го... и АЛЕЛУЯ! Казва си го, съвсем както е по опорки. Вдигам победоносно пестник във въздуха и произвеждам теоритично невъзможния хибрид между шепнене и крясък ЙЕЕЕЕЕЕС.

8:45 – Мойто момче излиза от студиото. Едва се удържам да не реагирам като Тити Папазов след като Левски са спечлили в последната секунда с тройка от центъра. Задоволявам се с едно "Браво" и тупване по рамото. По целия път до паркинга ме пита защо министърът преди него бил с риза със ситно райе и отгоре сако с пепит. Нали не можело. Викам Щото си няма добър ПР, затова.

9:00 – Чеквам си телефона, докато правя невъзможна маневра на паркинга. 4 missed calls, 3 SMS-а, 20-ина Google Alerts, 8 нотификейшънс във Facebook, кашкавалът е събрал вече 80 лайка. ОБАЧЕ нито един мейл??! Сигурно се е прецакал сървърът. Или няма ток в офиса. Нещо не е наред. Звъня на асистентката. Всичко изглеждало ОК. Настоявам все пак да провери с IT-то.

От 9:00 до 12:00 – Уверявам се, че интервюто от сутрешния блок се ретранслира в онлайна, пускат го, супер. ОБАЧЕ някой е написал киловатчаса вместо мегаватчаса, звъня на пет-шест места да си го поправят, после се отказвам, започвам да получавам мейли, уф, слава богу, редактирам две брошури за спрей за нос, потвърждавам на фотографа за онова събитие, взимам едно разрешително от общината, организирам изпращане на кошница с цветя от клиент за главен редактор, давам предложения за промяна в скрипт на кол център, измъквам вътрешна информация за готвени поправки в закон, осигурявам контакт с юрист, специализиран в преговори по КТД, обещавам тоя път наистина да се видим с приятелките от гимназията, запазвам си час за зъболекар и маникюр (дано не трябва пак да ги отменям), кашкавалената промоция върви чудесно. Всичко се подрежда. Може пък днес да успея да обядвам. Имам среща чак в 2. Обаждам се на приятелка PR – Скъпа, дори PR-ите трябва да обядват. Настроени сме революционно. Ще си вземем един час за нас, ако ще да се срути светът.

12.30 – Избираме нов ресторант, за да видим дали кухнята става, имат ли отделна зала, какво е обслужването и има ли достатъчно разстоянието между масите за провеждане на разни събития и неформални срещи. Поръчваме. Тя дори ще пие чаша вино, защото не е с кола. Рахат. Телефоните ни почват да вибрират едновременно. Няма да ги гледаме. Пак вибрират. Ми, не, няма да ги гледаме. Пет минути не спират и двата. Чекваме. Еми, пожар. Еми, ще може ли салатите за вкъщи.

13.00 до 16.00 – Вече имам 40 разговора и 40 мейла. Имам нужда от трета и четвърта линия. Пожарът е овладян. С приятелката PR синхронно си слагаме статуси It’s PR, not ER. Още 10-ина ПР-а и 10-ина журналисти лайкват. Кашкавалът кърти. Пускам си едно кафе и се моля за 10 минути тишина.

16.00 – Звъни се на вратата в офиса. Асистентката ми казва, че тук е Крисия Попова за срещата. Каква среща? Коя е Крисия? Асистентката е супер герой. Връща се след три минути с отовора на загадката – ми, явно имате някаква уговорка, тя е позната или някаква роднина на клиента Х. Просветва ми. По някое миналата седмица обещах кариерно ориентиране на девойчето, което е 1-ви курс ВО във ФЖМК и много иска да стане PR. Уцели деня. Welcome to hell, dеar.

От 16.00 до 16.30 – Разбивам младежки илюзии. Разказвам на един дъх как всъщност PR-ът е този, който 10 минути преди старта на партито слиза от стълбата с оня любим уред дето е като голям телбод и закача всичко завинаги за всякаква повърхност или пък спира да влачи столове и да изравнява редици. Никога нямаш време да стигнеш до багажника на колата, където в пликче са ти хубавите обувки на висок ток. Ако имаш късмет, след саунд-чека можеш да си сложиш малко грим в тоалетната. А дано, ама едва ли. Не се къпем с бутилкаааа шампееейн. С пет хляба и две риби трябва да нахраним тълпата, пък и да изглежда петзвездно. Не, по принцип не ни снимат за корици на списания. Еми, така. Знам, и аз го видях него. Ама по принцип не става така. Ние стоим зад кулисите. Ако има провал - той е наш, ако има успех – той е на клиента. Половината от времето ни отива в писане на концепции, сценарии, предложения, опорки, прессъобщения, поздравителни адреси и правене на презентации. Останалата половина в писане на доклади, PR Value, ROI естимейшъни и приемо-предавателни протоколи. Е, да правим интересни неща от време на време – някой и друг 4D мапинг, случва се да снимаме с дрон, една позната даже веднъж издирваше истински гарван, да, наистина. Чекни я тази история в нета, заслужва си. Да, работила съм с Криско. Да, пич е. Не, Николета Лозанова не си прави PR. Да, Емил Конрад ми е интересен и на мен... Ама по друг начин. Накрая вместо мотивирана и окрилена, Крисия си тръгва силно объркана. Чувам асистентката супер герой да я успокоява в коридора и да я тъпче компенсаторно с шоколадови бонбони. Простите въглехидрати са задължителни за оцеляването на всеки PR.

16.30 до 17.30 – Фактури. договори, доклади. Плащане на ддс, данъци, осигуровки. Мейли. Слагам още 1 долар на кашкавала, пък каквото ще да става. Ако трябва, ще си го поема аз. Ма има страшен потенциал в тоя пост. Даже девойката ми се обажда от отпуската да ме похвали. Е, може пък днес да прибера детето навреме от детска.

17.30 – вторичен пожар. Плюс 15 телефонни разговора и плюс 5 мейла.

18.20 - Девойките в офиса поемат фронта, за да скоча да си взема детето все пак. Пак е последно и стои само на пейката. През цялото време в колата говоря по телефона, тя се опитва да е тиха.

19.00 – Връчвам детето на баба му и хуквам на сбирка за кризисен PR, за да сме сигурни, че няма да има трети пожар. На всеки светофар чеквам какво излиза по медиите.

21.00 – Едва гледам. Дори не чеквам медиите по светофарите и не говоря по телефона. Интересно защо тогава баш сега ме спират полицаи. Рутинна проверка. Да отворя багажника. Полицейското фенерче проблясва, а с него и нещо в съзнанието ми. “Ох, задължително ли е?”, питам почти примирено. “Вие как мислите, госпожо или госпожице”... Отварям багажника. Отвътре се изсипва водопад от папки и листовки, които са били ловко натъпкани. Плюс увехналата салата от обяд. Зад тях се разкрива гледката на навит на руло килим. “Ама, какво е това нещо?”, изумени са полицаите. Свивам рамене и се чувам отстрани да казвам “Не е труп...” Отместват поглед към съмнителен черен калъф. “Не е миномет”, въздъхвам. Хуморът ми има съмнителен успех. Налага се да обясня, че е червен килим, който все не намирам време да разтоваря. В калъфа има банер. На друг клиент. Пак не съм ги върнала. А другото са рекламни материали. Това словосъчетание е равносилно на Сезам отвори се. Изравям няколко тениски и химикалки и затваряме сергията.

21.30 – Детето заспа на седалката в колата. Става ми съвестно. Споделям с приятелка от клуба на анонимните PR-и. Нейното момиченце пък снощи й казало “Мамо, ти обичаш лаптопа повече от мен” “Не е вярно, защо мислиш така?”, “Ами, защото го гушкаш повече от мен”. Поглеждам към моето дете и сълзите тръгват. Питам я нейното момиченце какво иска да стане като порастне. Маникюристка. Моето дете иска да е продавач на сладолед, може би защото не й давам много много... Еееех, както казва Криско, Важното е да сме живи и здрави... и по възможност децата да са всичко друго, но не и пиари.

00:00 – За последно чеквам кашкавала. Мачка. В акаунта ми е останал точно 1 долар.

автор: Малвина Болярска

Разказът на Малвина Болярска бе прочетен вчера на специално издание по случай 5-тия рожден ден на Пощенска кутия за приказки. Младите талантливи автори заслужават популярност, затова Ви призоваваме да споделите историята на Малвина с приятелите си. Още интересни и забавни текстове, поднесени с огромни дози артистичност очаквайте на следващото издание на Пощенска кутия за приказки. 



Теми   PR | кариера | маркетинг | разказ

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.