X

Как се крием от света и защо трябва да бъдем видени?

от в 11:40 на 21.08.2015 в Всичко за теб | Щастие


Как се крием от света и защо трябва да бъдем видени?

Как се крием от света и защо трябва да бъдем видени? Снимка: personalbrandingblog.com

„Не се крий! Изправи се, дръж главата си високо вдигната и покажи какво притежаваш!”

Джо Мари Фадригалан

По някое време в гимназията започнах да изчезвам. Ако трябва да си припомня по-конкретно кога и как започна това изчезване, вероятно беше в шести клас, годината, в която всичките ми приятелки ме отлъчиха от събиранията с преспиване, партитата и като цяло близките отношения.

Бях гъвкава, намерих си нови приятели и простих на старите, но някак спрях да се доверявам на хората. А когато не вярваш на хората, не можеш да бъдеш себе си около тях. Затова реших да изчезна.

Спомням си как с времето все повече започнах да наподобявам призрак. И това беше мой избор. Съзнателен при това.

Реших да превия рамене на чина си в училище и да скрия очи. Избрах да приглуша гласа си, когато някой каже нещо, предизвикващо изразяването на мнение. Реших да избягвам прекия зрителен контакт. Реших да пропускам партитата, да спра да правя усилия за хората, които не правеха усилия за мен, както и да изчакам търпеливо и кротко деня, в който ще се дипломирам и ще започне следващия етап от живота ми.

От всичко това научих следното: хората ти позволяват да изчезнеш

Не мисля, че очаквах някой да ме спаси. В крайна сметка никой не пропълзя при мен в дупката, за да ме улови здраво за ръка и да ме издърпа навън.

Ако искаш да изчезнеш, ще ти се отдаде тази възможност. Ще ти се случва да срещнеш някого пет или шест пъти и той да не успява да те запомни. Ще вървиш по улицата и хората ще се блъскат директно в теб. Ще гледат и говорят през теб.

Светът не отделя специално място за тези без глас. Не постила червен килим, по който да покани невидимите да дефилират.

Това е един от най-великите уроци на живота: получаваш това, което си пожелал. Ако искаш да изчезнеш, ще го получиш. Ако решиш да бъдеш чут и видян, можеш да имаш и това също.

Все пак изчезването е далеч по-лесно. Не отнема много енергия да замлъкнеш и да се слееш с пейзажа. Много по-голямо предизвикателство е сам да приемеш, че заслужаваш да бъдеш тук и да се изправиш пред цялата болка от това да бъдеш в светлините на прожектора.

Ето и кои са някои от начините, по които се крием:

1. Не изказваме мнението си, защото е различно от това, което другите казват.

2. Избягваме зрителния контакт или отбягваме погледа на другия, след като веднъж ни е погледнал в очите.

3. Говорим много предпазливо и плахо.

4. Прегърбваме се и тътрузим крака в усилие да се снижим повече към земята.

5. Чакаме другите хора да инициират случващото се. 

6. В разговор не споделяме нищо за живота си, чувствата си, интересите и мислите си.

7. Отказваме покани за партита, вечери, събирания и всичко, което ни поставя в нова и непозната ситуация.

8. Настройваме се целенасочено и упорито, за да не харесваме хората и съответно да не ги допускаме близо до себе си.

9. Не казваме истината на околните.

10. Не признаваме истината пред самите себе си.

Стоях и чаках животът ми да започне. Чаках да открия хора, на които мога да се доверя и да открия себе си. Чаках да живея така, както съм мечтала.

Това беше опасен урок. Накара ме да мисля, че няма проблем да се криеш и да се снижаваш до степен на едва доловим шепот. Стоенето в сянката се превърна в обичаен механизъм за справяне с нещата.

Когато се преместих в София на 20 и няколко, осъзнах, че тук никой не ме познава. В живота ми имаше невероятни хора, които обаче живееха на другия край на страната, а това беше новият ми дом и никой наоколо не знаеше коя съм.

Някъде по това време започнах да се лекувам с помощта на ментор и механизми за дишане.

Научих се да се ценя, да разпознавам собствената си стойност и станах по-отворена към света. Поемах рискове – поддържах зрителен контакт с непознати, усмихвах се, издавах информация за себе си без някой да ми е задал конкретен въпрос, канех хората на кафе, имах присъствие, вибрирах на една много по-висока честота.

И познайте какво започна да се случва? Хората ме виждаха. В кафенетата те ме гледаха в очите, завързвахме разговор, често продължителен и задълбочен. Съседите научиха името ми. Хората ме запомняха.

Всички се нуждаем да бъдем забелязвани

Това е неизменна част от човешката ни природа. Когато не си позволяваме да ни виждат, принизяваме значението си в света. Подценяваме се. Сами се дърпаме назад в стремежа към величие. Потушаваме приноса си. И чувството от това никак не е приятно.

Щастливият живот е този, в който се чувстваме удобно да покажем кои всъщност сме пред света. Трябва да приемем факта, че понякога ще се препъваме в собствените си думи, ще бъдем разбирани погрешно и не всички ще ни харесват.

Дори и в тези моменти обаче трябва на първо място да обичаме себе си, да не позволяваме чуждата болка да бъде наша и да се стараем на всяка цена да продължаваме да даваме любов на тези, които се нуждаят от нея най-силно, дори и когато страданието от техния отказ пари вътре в нас.

Когато се затворим в себе си и се снижаваме, притъпяваме светлината си и буквално ставаме невидими. Хората гледат директно през нас, заобикалят ни и забравят за нашето съществуване, защото ние сме си позволили да изчезнем.

Заобиколени сме от светлина, която вибрира чрез всеки от нас. Когато се обичаме сме озарени и няма как да не бъдем видени. Хората се скупчват около светлината.

Да превърнеш тялото си в тъмно скривалище не е живеене, а стоене в чакалня. В място, където избираш да се подслониш докато бурята премине. Но колкото повече се криеш, толкова по-трудно става да се покажеш отново навън. Всичко започва да ти изглежда като яростна стихия.

Избягваме собствения си живот и правейки това се отказваме от правото си да живеем наистина щастливо.

Има много наистина неприятни неща, с които се сблъскваме в света. Всички крачим по тази земя с товара на раните си. Единственият начин да стигнеш до другата страна на една болка е да минеш директно през нея, без заобиколни пътища.

Понякога трябва да вървиш наистина бавно, а друг път трябва да седнеш насред болката и да я почувстваш в цялата й дълбочина. Трябва да си позволяваш да си унизен, с разбито сърце и победен, за да стигнеш до другата страна – на жилавостта, светлината и мъдростта.

Единственият начин да се отърсим от бремето на болката си е да се опълчим срещу нея и да дадем път на любовта, която е заровена някъде отдолу. Трябва да извървим през огъня, за да свалим мантията невидимка.



Теми   щастие

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.