Сигурно си чувала тази мисъл – че ако някой иска да те съди, нека първо да извърви една миля в твоите обувки. Но е много лесно околните – непознати, познати и дори близки хора – да ни съдят, без да си дават реална сметка за ситуацията, в която се намираме, за живота, който водим, за битките ни, за светоусещането ни. Понякога, трябва да признаем, не го правят от лоши чувства. Случва се, защото просто не могат да си представят през какво преминаваме, защото са хора, различни от нас. Понякога лесно се изплъзва от устните им изречението: „Аз на твое място бих постъпила по еди-какъв си начин” или „На мен това никога не би ми се случило”. Да, вярно е. Това на теб няма да ти се случи, защото ти не си като мен и на мен трудностите, през които ти преминаваш, вероятно няма да ми се случат и да ги изживея по този начин, защото съм различен тип човек. И в това няма нищо лошо. Но… когато търсиш разбиране или утеха, се оказва, че подобни думи разтварят бездни пред възможността да общуваме нормално и да изпитваме емпатия.
Има нещо особено животворно в това да бъдеш разбран. Един мой любим поет веднъж беше казал, че дори е много по-хубаво да се чувстваш разбран, от това да се чувстваш обичан. Защото, ако се замислим, може да обичаме любимите си хора искрено и с цялото си сърце дори и в моментите, в които не ги разбираме напълно… Но когато някой ни разбере, това се превръща в особена милувка – също като някой да те завие с меко одеяло в хладен есенен ден. Това чувство кара духът ни да се извиси и развързва невидимите възли, които са се стегнали около нас в ежедневието ни. Това ни помага да свалим оковите на миналото си, да се помирим с това, което ни се е случило. Да приемем грешките. Да простим. Да прегърнем болката. И да минем отвъд нея, за да продължим напред. Сякаш, когато получим разбиране, имаме силите да погледнем реалността в очите и без страх да поемем по пътя към съдбата си. Когато получим утеха, потупване по рамото или прегръдка, придружена с думите: „Това, което ти се случва, може и да не е приятно, но е нормално, част от живота е, ще се справиш!”, към нас се устремява заряд от положителна енергия. Тази емоция ни помага да възвърнем вярата си и да съберем сили в себе си, така че наистина по-лесно да преминем през предизвикателствата.
Но колко често се случва? Или в повечето случаи просто ни се налага да говорим дълго, да разказваме, да обясняваме… И да се сблъскваме като в стена в неразбиращия поглед на човека срещу нас. Защото нашата история не достига до него. Той не може да я проумее, защото не може да излезе извън рамките на собствения си живот и собствените си възприятия за света. Не се сърдете на никого, когато изпаднете в такава ситуация. По-добре спрете. Няма смисъл да продължавате. Не изисквайте разбиране от някой, който няма потенциала да ви разбере. Когато срещнете човек, който има силата да ви дари с разбиране, ще го усетите и ще се случи лесно, неусетно, както се случва самото дишане.
Но каквото и да се случва, не позволявайте на околните да ви съдят за изборите ви, за начина на живот, който водите и за светоусещането, което имате. Никой няма право да го прави. Никой не е на твоето място. Никой не знае каква тежест си поела реално върху раменете си и как с нея балансираш върху опънатото въже над бездната на ежедневието. Ако някой иска да те съди, нека сам поеме този товар и да покаже как се справя с него. И тъй като това е невъзможно, лепенето на етикети и одумването се превръщат в нещо, към което трябва да гледаш с ирония и великодушие.
Понякога околните се оглеждат в нас и в живота ни. Правят си прибързани преценки от това, което смятат, че виждат, или от онова, което им се струва, че са схванали от думите ни. Но на повърхността винаги се показва само върхът на айсберга. В дълбините всичко е много по-сложно и многопластово. Това обаче си го знаеш само ти. Истината е, че когато най-силно имаш нужда от утеха, а не я получаваш дори от най-близките си… дай си я сама на себе си. Независимо кой и как те разбира, ти си тази, която го живееш този живот. Ти си тази, която знае истината за теб самата най-добре от всеки друг. Прегърни тази истина. И не се опитвай да се доказваш на когото и да е. Не дължиш обяснение на никого за това, че си тази, която си. И ако понякога ти се плаче… Поплачи си. След това избърши сълзите, погледни трудностите в очите и намери силите в себе си, които винаги са били там, за да се справиш. И ще се справиш. Защото, ако скоро не си го чувала – да, това, което ти се случва понякога, не е приятно, но, виж, нормално е и е част от живота, ще отмине и ще дойдат по-добри времена.
Автор: Яница Христова
НАЗАД
