Лондон след терора - устойчивост или смиреност?

Лицата на всички около мен бяха замръзнали. Но замръзнали във форма, която никак не ми харесваше. Някои хора тичаха, други просто се бяха сгушили един в други, сякаш за да си дадат подкрепа. Или може би се опитваха да успокоят сърцебиенето си, криейки се в прегръдките на... някого. Имаше хора, които крещяха и такива, които даваха вид на спокойни, но сякаш не им вярвах на спокойствието. Задръстванията бяха трагични. По-правилно беше да се каже, че колите и автобусите сякаш бяха паркирали по лентите за движение. Полицейските коли и линейките не спираха сирените си, но това не им помагаше особено да мръднат в някаква посока. Всички ги виждахме, всички ги чувахме. Всички знаехме къде искат да стигнат. Лондон Бридж. Събота вечер. 00:00 ч.

Благодаря на Господ, че не присъствах точно в онзи момент на мястото, където се извърши атаката. Точно тогава най-вероятно съм минавала отдолу под нея с метрото. За първи път посещавах Лондон и бях предвидила грандиозна парти събота вечер. Уви, след 10:00 хостът ни ми изпрати съобщение по-добре да не излизаме, защото има потенциална опасност от атентат. И то в такава голяма близост до мястото, в което бяхме отседнали. Ние вече бяхме излезли. И вечерта ни вече беше започнала. Но как можеше при тази информация да продължи? Всичко в мен се сви и въпреки че не съм от хората, които дават пространство на страховете и тревогите си, в тази ситуация нямаше как да остана безпричастна. Нямах никаква информация. Какво се е случило. Къде се е случило. Исках просто да се прибера. Възможно най-скоро и да се сгуша на сигурно под завивките.

Хванах метрото наобратно. Точно онази линия, която минава под мястото на събитието. И ако си мислех, че съм леко притеснена, когато разбрах, че нещо се е случило, то тялото ми започна все повече да се парализира, а гърлото ми да се стяга от ужас, когато пътувайки чух, че на три от спирките влакът ни ще премине, без да отваря вратите, защото се провеждат разследвания заради атентат на Лондон Бридж. Лондон Бридж? Та това е на пеша разстояние от вкъщи. Това е на съседната метро станция. Това е точно там, където по-рано днес бях минала поне няколко пъти.

Мотрисата спря на последната спирка – моята. Излязох изпод земята, като през цялото време умът ми трескаво препускаше дали изобщо са хванали атентаторите. Дали има вероятност да са някъде около мястото, накъдето се бях запътила. В някоя тъмна уличка или прикрити в някой двор. Бягащи. Жадни за още показност на избора, който са направили. Избор на фанатична вяра. И мъст. Избор на смърт.

И тогава, излизайки от метрото, видях всички онези лица, които още стоят в съзнанието ми. Хората бяха по улиците. На купчини. Някои още не можеха да осъзнаят какво са преживели току-що, други искаха да се приберат, но нямаше транспорт, нямаше движение. А трети... просто зяпаха. Но с празни погледи. Сякаш търсеха нещо. Надежда?

Затичах се. Исках да избягам от тази колективна енергия. Исках да избягам от тази емоция, която завладяваше всяка клетка на тялото ми, всеки нерв в мозъка. Исках да избягам от реалността, в която бях попаднала. В един град-мечта, град-илюзия, град-кошмар. Исках да избягам от реалността, която сами бяхме създали. Отдавна. Много преди този 6 юни. Много и преди всички атентати, които за някои градове и за някои населения сякаш започнаха да стават неприятно, но необходимо за приемане съвремие. Не исках да навлизам в политически хипотези. В онзи момент исках просто спасение. Исках покой. Исках... Свобода?

Прибрах се в помещението, което бяхме наели за уикенда, само за да разбера, че и там няма да намеря спокойствието, към което се бях устремила. Бях поела твърде много от емоцията на града. На онзи град, който беше омърсен от поредното нападение. На онези хора, които бяха отвратени от поредните убийства. Убийства не в тъмните улички в 5 през нощта или в нелепа катастрофа с пиян шофьор. Или дори убийства от изтичане на газ, от стрелба на пияни вандали. Не, това не бяха убийствата, с които сякаш отдавна вече сме свикнали да живеем и сме приели, че са част от действителността ни. Не! Тук става въпрос за убийство в името на вяра, която никога няма да разберем. И никога няма да приемам. Или може би в един момент ще се наложи.

Да, прибрах се в тогавашния ми фалшив заслон, опитвайки се да се отърся от всички онези лица и погледи, с които се разминах, прибирайки се. И не спирах да си задавам въпроса „Как живеят хората по този начин? Как живеят хората в Лондон, в Мюнхен, в Париж? Как живеят хората в Истанбул, Грозни и Донецк? Как живеят хората в Кайро, Триполи и Багдад?“ И да, ако до онзи ден Багдад ни се струваше далечен и сякаш за онези хора там бомбите и автомобилите, засилени в тълпата на пазара, сякаш бяха нещо, което може би е... редно? Нормално? То сега вече започнахме да усещаме студените тръпки по тялото, защото онези, които се блъснаха в тълпата на Лондон Бридж може и да са някъде около апартаментите ни.

Не хвърлям обвинения и не търся оправдания. В онзи момент исках просто тишина да залее урагана в съзнанието ми. Ураган от емоции, от чувство за несправедливост, от разочарование и самосъжаление. Исках да забравя, исках да не чувам, исках да спра да се страхувам. Заспах трудно, за да се събудя с мисълта за атентата в главата си отново, но и с любопитство какво ли се случва в Лондон сега. Излязох рано, колкото да се сблъскам с не един и двама туристи. С не един и двама лондончани. Излязох, за да открия, че животът по улиците на града беше започнал отново, а събитията от вчера бяха сякаш измити. Възхищавам се живота по такива места. Възхищавам на смелостта на хората или на устойчивостта им да приемат новата им действителност.

Устойчивост или смиреност? Новият им ритъм на живот. Новите опасности. Да ги приемат и да продължат да живеят по начина, по който намерят за правилен. За тях самите. Възхищавам се на тези хора с пълното съзнание, че моят живот ще се влее в спокойствието на София, с надеждата да не стига до вратата ми тук и с избора да направя каквото е по силите ми да възпитам деца, да дам пример, че всеки човешки живот във всяка точка на планетата заслужава... шанс. Дано те бъдат по-умни от нас. Сякаш за нас вече е късно.

Автор: Алеона де Кама, автор на романа "Избирам теб, ЛЮБОВ"