X

Необикновената изповед на един обикновен таксиметров шофьор

от в 07:12 на 11.07.2014 в Всичко за теб | Щастие


Необикновената изповед на един обикновен таксиметров шофьор

Необикновената изповед на един обикновен таксиметров шофьор

Преди повече от 20 години бях таксиметров шофьор. Още си спомням онази нощ, след която вече нищо не беше същото. На пръв поглед всичко изглеждаше както всяка друга вечер, освен че трябваше да отида до едно доста затънтено място, за да взема клиент. Когато пристигнах видях  стара, тъмна сграда, в която светеше само едно съвсем малко прозорче ... какво ли ме очакваше.

Обикновено повечето таксиметрови шофьори не обичат да ходят в този район - далеч от града е, пък и често пияни хлапета си правят шеги с нас. Когато все пак отидат и никой не ги чака, те натискат клаксона веднъж изчакват, минута и продължават по пътя си. Аз обаче не мога така, виждал съм толкова много бедни и самотни хора, които отчаяно са се нуждаели от услугите ми, че винаги слизам от таксито и отивам до входа, защото клиентът може да има нужда от моята помощ. 

... Та тази вече пристигнах на адреса, беше тъмно, дори малко зловещо. Слязох от колата и почуках на вратата.

"Един момент" - долетя немощен глас на възрастна жена.

Чувах как нещо се влачи по пода и след една дълга пауза врата се отвори. Пред мен стоеше малка женичка на около 80 години. Носеше рокля с щампи и боне с мрежест воал - точно като онези, които сме виждали по старите филми. До нея имаше само един малък куфар.

Надникнах вътре - апартаментът изглеждаше така, сякаш никой не бе живял в него с години. Мебелите бяха покрити с чаршафи, по стените нямаше часовници, нито дори картини. Съвсем бегло мярнах само стария шкаф в ъгъла, пълен с най-различни стъклени сервизи и стари снимки.

"Бихте ли занесли чантата ми до колата, ако обичате" - попита ме тя.

Взех куфара и го сложих в багажника, след което се върнах, за да помогна на жената. Тя се опря на ръката ми и бавно се запътихме към таксито. Не спираше да ми благодари за отзивчивостта.

"Няма защо"- отговорих аз, "Опитвам се да се отнасям с клиентите си, така както бих искал да се отнасят с моята майка".

"О, ти си чудесно момче" - усмихна се възрастната жена. Когато седнахме в колата, тя ми подаде смачкано листче, на което беше написан адресът. "Може ли да минем през центъра на града", попита ме плахо. 

"Това не е най-прекият път обаче" - отговорих аз.

"О, няма никакъв проблем. Аз не бързам. Напуснах дома си и отивам в приют за стари хора"

Погледнах в огледалото и видях как в очите й проблясна сълза.

"Вече си нямам никой, който да се грижи за мен. Съпругът ми си отиде преди година." -продължи тя. "А и докторът каза, че не ми остава още дълго".

Нещо в думите ѝ ме докосна и тихо изключих брояча. "От къде искате да минем" - попитах аз.

През следващите два часа карахме през целия град, без да спираме. Показа ми сградата, където някога е работила като оператор на асансьор. След това минахме през квартала, в който е живяла заедно със съпруга си през първите години от брака им. Помоли ме да спра за кратко пред един лъскав мебелен магазин - някога той е бил бална зала, където като млада е танцувала ... там се е запознала и с мъжа на живота си.

От време на време ме молеше да намаля пред някоя сграда и просто се взираше в тъмнината, без да казва нищо - само сълзите в очите ѝ издаваха, че мислено се връща назад във времето.

Когато слънцето започна да изгрява, изведнъж тя каза "Уморена съм, време е да вървим".

Настана тишина, никой от нас не отрони и дума докато не стигнахме до адреса, който ми беше дала.

Спряхме пред една нисичка сграда, която изглеждаше сякаш беше в ремонт. Имаше алея за автомобили, която преминаваше през един портал. Двама санитари излязоха от там, когато пристигнахме. Изглеждаха загрижени и напрегнато следяха всяко нейно движение. Вероятно я очакваха. Слязох от колата, отворих багажника и внесох куфара в коридора. Жената вече стоеше в инвалидната количка и ме гледаше.

"Колко ви дължа" - попита ме тя с онзи немощен глас, който чух преди няколко часа, когато почуках на вратата.

"Нищо" - отговорих аз.

"Но и вие трябва да живеете от нещо, а аз ви отнех цяла нощ"- опита се да се възпротиви старата жена.

"Ще има и други клиенти, не се притеснявайте" - усмихнах се аз и някак ми се прииска да я прегърна. Наведох се към нея, тя протегна немощните си ръце и ме притисна силно, сякаш бях неин близък, с който се разделяха за дълго.

"Това, което направихте за мен, е едно от малкото неща, което са ме карали да се чувствам щастлива напоследък" - каза тя. "Благодаря ви".

Стиснах ръката ѝ, усмихнах се и си тръгнах в сумрака. Зад мен чух как се затваря врата. Това беше звукът на един отиващ си живот.

Тази смяна вече беше приключила за мен, не качих нито един друг пътник, а просто карах безцелно из града, сам, изгубен в мислите си. Какво ли щеше да стане, ако тази жена беше попаднала на някой изнервен шофьор, нетърпелив да приключи смяната си? А ако аз самият бях отказал да взема поръчката или просто бях натиснал клаксона веднъж, след което да отмина ... никога нямаше да срещна тази жена, която за краткото време прекарано в обикаляне на нощните улици ми даде ценен урок за живота и неговата преходност.

Дори и днес ... двайсет години по-късно, не мисля, че някога съм правил нещо по-смислено в живота си.

Когато сме млади ни се струва, че всичко тепърва предстои, а времето се изнизва полека, оставяйки в нас своите следи. Правим планове, градим, стремим се да сбъднем мечтите си, а най-хубавите, истинските мигове в живота ни хващат неподготвени, не винаги дори ги осъзнаваме, защото пристигат маскирани така, сякаш не са нищо особено, а едва по-късно разбираме истинската им същност.

Истински щастливци са тези, които открият това навреме. 



Теми   време | житейски истини | житейски уроци | притча

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.