X

Отказах се от „модерното майчинство“, за да могат децата ми да имат детство

от в 09:00 на 23.08.2017 в Всичко за теб | Семейство


Отказах се от „модерното майчинство“, за да могат децата ми да имат детство

Отказах се от „модерното майчинство“, за да могат децата ми да имат детство

„В най-ранните ми спомени виждам как се лутам из гората, опитвайки се да следвам темпото на сестра ми. Тогава живеехме по средата на нищото в Северна Калифорния и прекарвахме дните си под дебелото покривало на дърветата, беряхме горски плодове, хващахме змии и жаби, а понякога дори ходехме до бунището, за да гледаме как мечките ровят из боклука.

От време на време, ако имах късмет, сестра ми караше колело из града и ми позволяваше да седя върху дръжките на велосипеда. Разбира се, нямахме каски (да, сега не позволявам на децата ми да карат без каски – не всички принципи на модерното родителство са грешни), имахме си пътища с чакъл, стръмни баири и обелени лакти.

Веднъж, докато разучавахме света около нас, паднах върху прогнил клон и хиляди трески се забиха в ръцете ми. След това мама трябваше да ги вади една по една, докато спя. Много добре си спомням онзи ден – мирисът на земята, пропита с дъждовна вода, вкусът на солените ми сълзи, дланите ми, по които сякаш криволичеха разбити влакови релси.

Не си спомням родителите ми някога да са ми казвали в колко трябва да се приберем. Прибирахме за вечеря, защото умирахме от глад, а мама е най-добрата готвачка на света, така че нямаше как да пропуснем нейните кюфтенца, яхнии или сандвичите с френски сос.

Родителите ми бяха любещи и грижовни. Те ни вярваха. И вярваха, че въпреки опасностите, които дебнат по света, шансовете да не ни се случи нищо лошо, са по-големи и в крайна сметка ще научим повече навън, отколкото ако си стоим вкъщи.

Сега имам две деца и живея насред гората. И все пак живеем в модерни времена и представите за това какво трябва и какво не трябва да правят родителите, са се променили. Постоянно подлагам на съмнение решенията си. Дори онези, които взимам инстинктивно. Разбира се, че той може да кара велосипеда си по прашния път за около половин километър до къщата на приятелите си. Разбира се, че могат да се покатерят на скалите и да играят, без да ги наблюдавам. Разбира се, че могат да тичат голи на поляната. На елените едва ли им пука.

Но всички предупреждения към родителите също се промъкват в съзнанието ми. Все пак има мечки и лоши хора, и коли, и пътища, и един непредсказуем свят. Да позволиш на децата си да скитат със заплетени коси, омацани лица и твърде къси панталони не е нещо, което родителите трябва да допускат.

Възходът на родителите, които кръжат около децата си, ми намеква, че трябва да се притеснявам за моите през цялото време. Постоянно трябва да свети една червена лампичка в главата ми. Сякаш обществото един ден реши, че децата не могат да функционират самостоятелно и затова трябва да бъдат обгрижвани и наблюдавани навсякъде и всякога. Вече се смята, че децата не могат да взимат добри решения самостоятелно.

И ето че днес ще бъда съдена (и вероятно глобена), ако оставя децата си в колата, за да изтичам да пусна писмо в пощата. Ще бъда съдена толкова жестоко, че дори няма да ви кажа дали някога съм го правила.

А количеството на часовете, които съм прекарала в колата като дете, е огромно. Аз и сестра ми играехме игри в колата, четяхме, рисувахме. И съм сигурна, че майка ми е пазарувала много по-спокойно по този начин, отколкото ако висях до нея и я молех за всяка глупост, която видя на щанда с играчки – все още си спомням как ми купи едни пластмасови обувки с токчета, които веднага се счупиха.

И така, сърцето ми казва да позволя на децата си да бъдат свободни, да бъдат диви горски чеда и да създават прекрасни спомени, но разумът ми ме обвинява и ми припомня всички ужасни неща, които могат да се случат.

Какво ако? Какво ако? Какво ако?

Е, затвори си устата, модерно майчинство. За мен ти си нещо скучно и тъпо, изпълнено с панталони в цвят каки, стерилни купони и маниакална безопасност, докато най-страшното нещо, което може да се случи, е токът да угасне заради буря и мобилните ни устройства да спрат да работят. Отхвърлям те, модерно майчинство, отхвърлям теб и идеята за това какво трябва да е едно детство. Защото детството не се състои само от бели стени и родители, които контролират всяко действие, всеки тоалет и всяка мисъл на децата си.

Детството трябва да се състои от моменти, в които тичаш толкова бързо, че вярваш, че ей сега ще полетиш. В детството има оплетени коси, мръсни нокти и ранички, чиито корички непреодолимо силно искаш да обелиш, въпреки че знаеш, че отново ще ти текне кръв. Детството се крие в онази креативна мисъл, която те спохожда, след като цял следобед си наблюдавал един стрък трева. Детството е да паднеш върху прогнило дърво и да почувстваш, че си жив. Искам един ден децата ми да си спомнят някои дни толкова живо и ясно, че сърцата им да се късат от носталгия.

Наскоро попитах майка ми дали някога се е притеснявала, докато играехме в гората, дали някога е мислела, че сме в опасност, и тя ме погледна така, сякаш изведнъж ми е пораснала втора глава. „Не, никога не съм се тревожела за вас. Вие бяхте навън, за да се забавлявате!“

Предпочитам подхода на майка ми.“

Джоел Уислър



Теми   детство | деца | майчинство

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.