Първото правило на всеки родител: Игнорирай всички правила!

Не вярвам във всеобщите правила!

Имам три деца – на 7, на 4 и на 2. “Родителските закони“ просто не действат при мен, затова и не ги смятам за истина. Никога не съм вярвала, че съм от типа майки, които ще сипят проклятия срещу децата си, защото не могат да си закопчаят колана, сядайки в колата. Преди шест месеца се преместихме при майка ми, тъй като в дома ни течеше ремонт. Оттогава подготовката за училище се превърна в истински филм на ужасите. След като се събуждах в 4:00 часа всяка сутрин, в 9:00 вече бях готова да легна отново... Или просто да намеря обежище някъде.

Невинаги съм била такава. Когато се появи първото ми дете бях на 27 години и работех като редактор във вестник. Можех да реша всеки проблем... или поне така си мислех. Бях структурирала живота си така, че умело да лавирам между работата и семейството. Ако имаше родителски правила, бях напълно съгласна да ги спазвам. Спомням си, че когато разбрах, че съм бременна, изготвих огромен списък, който представляваше грандиозен план, включващ всичко от раждането до рутинните неща, свързани със съня и храненето.

Седем години по-късно обаче, се обръщам назад и съм изпълнена с шок, жал и малко яд. Първото ми дете беше от онези, които спят през нощта, подремват, когато бяхме на семеен неделен обяд, но братята ѝ… Е, те определено не бяха такива.

Днес имам кариера на почасов писател и грижа за три деца, които са весели и щастливи. Но те изобщо не подозират, че моята основна задача е да ги опазя здрави, което на моменти се окачва изключително уморително. Със съпруга ми описваме родителската грижа като „теорията на хаоса“. Хаос, който се опитваме да навигираме сред безмилостната обстановка от щуротии и пакости. Като започнем от следобедния сън на бебето и стигнем чак до уроците по плуване на големите. И всичко това без да имаме собствен дом. На моменти тези ситуации ни докарват до ръба! Понякога просто се чудиш в какво, по дяволите, си се превърнал, докато гледаш как потомството ти се препира или се опитва да настани котката в стола на куклата… Или когато по-голямото дете прегръща по-малкото, а то му отговаря с удар по главата. В такива моменти, повярвайте ми, предизвикателствата се превръщат в чиста радост.

Приятелите ни често ме питат как се справяме... Истината е, че хаосът надделява над общоприетите родителски правила, които чувам и чета навсякъде, и в това, смея да твърдя, не виждам нищо лошо. Двамата правим много компромиси със себе си – по-малко сън и повече работа например. Да, животът ни не е идеален, но даваме най-доброто, на което сме способни на децата си. Все пак научихме нещо – това няма да продължи вечно. Да, семейството ни е малко лудо, но поне е голямо и най-вече здраво. Нямаме всичко, но в крайна сметка има ли изобщо някой, който да притежава всичко...

НАЗАД