Вървял ли си като дете в снега? Бродил ли си като дете в огромните преспи? Спомняш ли си? Хубаво беше, нали? Снегът скърца под ботушите ти. Ти се подхлъзваш, падаш, хилиш се и продължаваш. Това е животът.
Вървене в огромни неотъпкани преспи сняг. И няма пътека напред... И е много трудно да вървиш сам. А хората сами по себе си са обречени на самота. Раждаш се сам, обичаш сам, умираш сам. И има само два начина да се пребориш със самотата. Да я приемеш или да я споделиш с някого.
Човек е това, което е, а останалото са неговите приятели. И само те могат да се преборят със самотата вътре в теб. Ние, хората, сме интересни същества. Освен че сме самотни, сме и саможиви. Мислим, че можем да преборим всичко сами. Толкова сме уверени в собствените си сили, че се надценяваме почти винаги. И тук визирам себе си. До скоро мислех, че мога да се изправя срещу всичко и всички. Грешах (понеже съм човек, разбира се). Съдбата ме изправи срещу смъртта. И тогава, когато времето и живота се разпадаха на парчета покрай мен, тогава, когато гледах смъртта в очите, прегърнала самотата си, се появиха те. Моите приятели.
Без рицарски доспехи, без гръмки думи. С шише минерална вода за пресъхналите ми устни, със салфетка за мокрите ми очи, с едно „ Дръж се!” за разбитата ми душа.
Моите приятели са такива. Винаги са до мен, когато имам нужда. Споделят безмълвно самотата ми. Споделят мъката ми, любовите ми, разделите ми, проблемите ми, квартирата ми, пиянството ми, лудостта ми. Заменят разбитото ми семейство, залепват напуканата ми душа, контролират егоцентризма ми и никога, никога не ме съдят.
Знам, че Господ ми е отнел много. Но също така знам, че ми е дарил много. Дал ми е шепа приятели, които са безценни. Заради тях, аз съм това, което съм. Заради тях, аз знам и мога.
Вървял ли си сам в снега? Аз съм вървяла. Падала съм безброй пъти. И винаги съм се изправяла. Не защото съм силна. Изправяла съм се, защото е имало кой да ме вдигне! Благодаря Ви, приятели.
НАЗАД
