„Иска ми се да не мисля за теб всеки път, щом карам по този път, или да не се надига болка в гърдите ми, когато минавам покрай мястото, на което си казахме сбогом... Иронията е, че на отсрещния тротоар се срещнахме за първи път. Нима има по-жестока шега?
От всяко напомняне все повече боли и сякаш самата Вселена ме поставя пред предизвикателство.
Все още мога да почувствам ръцете ти, обвити около мен за последно, докато сълзите ми се стичат по лицето и мокрят ризата ти. Най-силната прегръдка, която някога си ми подарявал. Очите ти са затворени, с всеки миг хватката ти става по-силна, сякаш не можеш да си позволиш да ме пуснеш.
Но все пак ме пусна.
Целуна ме и промърмори, че скоро ще се чуем, но знам, че го каза само защото не знаеше какво друго да кажеш.
„Сбогом“ звучеше толкова окончателно и крайно, но все пак знаехме, че точно така трябва да се простим. Това беше момент, който отлагах с месеци. Знаех колко много ще боли, затова предпочитах да живея в лъжа, в измислица за това какви можехме да бъдем.
Отне ми много месеци да събера кураж, да се обикна и да си тръгна от теб и от потенциалната ни връзка. Отне ми много време да осъзная, че болката, притеснението, стресът не си заслужават, а те винаги съществуват при полувръзките.
Знаех, че никога няма да бъдеш мой напълно, че винаги ще си останем на етапа полувръзка, полулюбов.
Въпреки това ми се искаше аз да съм тази, която ще те накара да размислиш, която ще ти покаже какво значи да имаш истинска връзка.
Вместо това, все повече се съмнявах в стойността ми, и то месеци наред. Днес обаче знам цената си и никога не съм била по-уверена в себе си.
Затова искам да ти благодаря днес, на Св. Валентин. Благодаря, че ми показа какви страхове се спотайват вътре в мен и че ме научи да обичам себе си. Ти ме лиши от любов, но аз я открих в себе си.
А в мен има повече любов, отколкото ти някога би могъл да ми дадеш.
Благодаря ти!“
Кристи Федерико
НАЗАД
