Една сутрин преди няколко седмици, докато излизах, за да се срещна с моя приятелка в близко кафене, забелязах, че колата ми е много шумна.
Много шумна. Хмм...
Продължих да карам.
Чудех се защо колата е толкова шумна. Карах малко по-бавно, в случай, че ненщо стане.
Опитах се да мина през няколко неравности с различните гуми и не беше много шумна. Затова си помислих, че имам спукана гума.
Но познайте какво?
Да. Съжалявам, че го казвам, но е истина – продължих да карам.
До кафенето. След това слязох от колата, погледнах гумите и една от тях беше спаднала.
И направих това, което правя всеки път, когато имам проблеми с механиката или техниката: обадих се на Анди. И той направи това, което винаги прави: дойде и го поправи. Бих казала „без да задава въпроси“ – той никога не ме кара да се чувствам зле за това, че поправя нещо, което съм счупила.
Но всъщност задаваше въпроси като „Кога започна шумът“ и „Колко дълго шофира със спукана гума?“. Това бяха нормални въпроси, с които се опитваше да разбере дали са нанесени някакви щети.
Моите отговори, за нещастие, бяха доста неясни, защото просто не знаех. Не обръщам много внимание на механиката и техниката в живота ми.
Поддръжката не ми минава през ума. Просто си карам така, очаквайки, че всичко ще работи.
Мислех си за това тази сутрин, защото първият ми опит с тревожността и депресията преди години беше досущ като случаят със спуканата гума.
Просто си карах през живота, когато някои тревожни симптоми започнаха да се появяват. Имах повтарящи се кошмари. Будех се посред нощ, обзета от мисли и не можех да заспя отново. Бях нещастна, плачех и се чувствах несигурна по отношение на себе си и на останалите хора в живота ми.
Имаше много емоционален шум, но не знаех какво означава.
Затова продължих.
И продължавах.
И продължавах.
Докато не дойде денят, в който просто не можех да функционирам повече.
Едва по-късно, когато се връщам назад, осъзнавам колко дълго съм карала със спуканата гума на емоциите си.
Не знаех, че хората имаме навика да игнорираме емоционалните симптоми в живота си и да полудяваме, но просто така се случва.
Първо: може би не осъзнаваме какво се случва. Когато започнах да се будя посред нощ, без да мога да заспя отново, нямах абсолютно никаква идея, че изпитвах най-често срещаната форма на безсъние, свързана с тревожността. Това никога не ми се беше случвало. Не знаех какво е.
И второ: кой иска да отбие, за да смени гума? Не и аз, приятелите или съседите ми. Има места, на които трябва да отида, хора, с които трябва да се видя. И стига да мога да се движа, ще си карам така. Истината е, че когато спрем, за да поработим върху емоционалните проблеми, това може да обърка плановете ни. Може да бъде много сложно. Наистина много.
Освен това някои от нас вярват, че да изпитваш емоции, различни от щастие и мир означава, че не сме духовно насочени, затова е доста трудно да признаем, че имаме проблем.
Понякога, когато опитаме да говорим за проблемите си, хората казват неща като: „Вярвай в Бог, той ще ти помогне“ и „Радостта на Господ е нашата сила“.
И затова се скриваме в своето самотно и разбито Аз, защото сме опитвали да правим това. Но не е толкова просто, колкото хората казват, че е, затова не знаем какво още да направим.
И ето го въпросът: как да спрем и да сменим гумата?
Понякога е медицински проблем и се нуждаем от лекарства.
Честно преоценете живота си. Ако имате проблеми с нещата, които трябва да правите всеки ден, вероятно е време да потърсите медицинска помощ. Знам, че е трудно. Лекарствата имат странични ефекти и понякога отнема време, за да ги накарате да проработят по правилния начин. И да, Господ може да ви помогне без лекарства. Но повечето от нас пият антибиотици за пневмонията, но казват „Благодаря на Бог“, когато болестта си отиде. Ако не функционирате правилно, не се наспивате или храните нормално, ако настроенията ви постоянно се променят и особено ако мислите за самоубийство, поговорете с лекаря си. Модерната медицина е дар!
Понякога е социален проблем и трябва да направим промени в света си.
Повечето от нас имат входни врати на домовете си, а не открито пространство, което всеки може да пристъпи по всяко време на деня. Нормално е тази врата да се заключва. Но понякога ни е трудно да повярваме, че е достатъчно добра идея да поставим известни граници срещу емоционалния хаос, който нахлува в главите ни. Това с течение на времето става нездравословно, а хората свикват, че сме такива. Промяната може да бъде трудна. Но може да бъде толкова хубава!
Понякога това е психологически/духовен проблем и трябва да обработим информацията от миналото, която оформя начина, по който мислим и се чувстваме днес.
Някои хора силно вярват в определени норми: трябва да постигнем велики неща, да правим останалите щастливи, да бъдем много мили, да бъдем успешни, да бъдем слаби, да бъдем перфектни родители. Не живеем в Любовта. Трябва непрекъснато да продължаваме напред и животът ни да бъде едно дълго и изтощително представление. Това е лъжа. Но има и истина. И тя може да ни освободи.
Доста често трите фактори – медицински, социален и психологически – се смесват.
Смяната на спуканата гума може да отнеме много работа. Както се казва във филма „Принцесата булка“: „Животът е болка, принцесо и всеки, който казва обратното продава нещо“.
Но искам да ви кажа, че работата си заслужава. И искам да знаете, че работата си заслужава. Господ не ни е оставил тук, за да се борим сами.
Има лекари.
Има приятели.
Има терапевти.
Но най-вече има Любов и има почивка за душите ни, когато спираме и позволяваме на Любовта да ни помогне.
НАЗАД
