X

Спри да се извиняваш

от в 10:00 на 22.06.2017 в Всичко за теб | Историите на една дама


Спри да се извиняваш

Спри да се извиняваш

„Никога не се извинявай, защото си показала емоциите си. Никога не съжалявай за това, което си.

Чувствали ли сте се някога като квадратно кубче, което трябва да влезе в кръгла дупка? Като риба на сухо? Като нож, поставен в отделението за лъжици?

Така се чувствах аз, докато растях.

По емоционалната скала от 1 до 10 (където 1 е леденостудено, а 10 е свръхчувствително), аз гравитирах между 7 и 9 всеки ден. Останалата част от семейството ми се беше закотвила на 4. В резултат на това през по-голямата част от детството ми се чувствах не на място. Аз бях аутсайдер, бях съвсем сама в собственото си семейство.

Тъй като бях най-малкото дете, винаги бях последна на опашката, което означава, че получавах остатъците от пудинга, дрехите втора употреба и студената вода в банята. Но така е в семействата – възрастта носи авторитет, затова приех положението си без борба.

С времето започнах да търся себе си, започнах да приемам емоциите си и да си изграждам мнение. Не се изненадах особено, когато никой не искаше да ме чуе или да ме вземе на сериозно. Бяха ме отписали като твърде чувствителна и аз дълго време вярвах, че това е така. Тогава започнах да се извинявам – заради мнението ми, заради настроенията ми, защото просто бях себе си.

Все пак бях още малка и отчаяно исках да се впиша, да бъде приета.

Аз бях различната. Дали това означаваше, че трябва да се променя? Да стана като тях? Тогава щях да съм нормална и те щяха да ме приемат, нали?

Тогава започна моята дълга вътрешна борба. Когато усетех, че емоциите се надигат в мен, аз се опитвах да ги потисна... все едно да разклатиш бутилка шампанско, а после да се опитваш да удържиш тапата. Да, беше невъзможно и обикновено предизвикваше поразии.

Тогава наистина вярвах, че трябва да бъда различен човек от самата себе си, за да бъда достойна за любов. Тази несигурност скоро се пренесе и във връзките ми.

Вярвам, че ние подсъзнателно привличаме хора, които отразяват нашето вътрешно Аз – нашите представи и несигурности. В моя случай това означаваше, че през годините моите половинки бяха също толкова объркани, колкото бях и аз. В тях отчаяно търсех възможността да бъда приета, да бъда достойна за любов, в тях търсех сигурността, която не намирах в себе си.

Но как би могъл някой, също толкова объркан като мен, да ми предложи нещо повече от безкрайни конфликти и засилено чувство за недостатъчност.

Намирах се в обречен кръг – безкраен, безплоден, безсмислен.

Промяната не настъпи в един миг. Не ми светна крушката и не извиках в един момент „Еврика!“. Пробудих се постепенно. Промяната беше като спокойната зора след дълга нощ.

Бавно започнах да приемам собственото си Аз. Научих се, че е важно да обичаме себе си, за да ни обичат и другите. Внимателно обелих защитната си обвивка – лист по лист, докато накрая напълно приех своето Аз, което нямаше нужда да се извинява.

По време на това търсене на себе си открих няколко неща:

Аз съм уникална.

На света има само една като мен. Никой на света не е като мен.

По коленете имам белези от падания.

Обичам черния хумор.

Предпочитам бялото пред червеното вино.

Никога не закъснявам.

И всяко предпочитание, всеки избор е мой и само мой. И това е прекрасно!

Приех, че не съм отговорна за разбиранията на другите. Ако не ме харесват, това си е тяхното мнение, те ме съдят от своята собствена гледна точка, но моята е различна от тяхната.

Не съм отговорна за чуждите настроения. Не съм длъжна да правя всички щастливи.

Миналата Коледа за първи път реших да прекарам празниците далеч от дома, което изобщо не се хареса на баща ми. Според него празниците трябва да се прекарват със семейството. Никакви изключения. Дотогава се опитвах да го забавлявам, да играя по неговата свирка – само и само да има мир, само и само всички да са доволни, но мразех всяка минута от този театър.

Ето защо миналата година реших да направя нещо, което аз искам. Той се опита да предизвика в мен съжаление, после се ядоса, но аз отстоявах решението си. Начинът, по който се държа, беше негов избор, не мой.

След това и той реши да прекара следващите празници с приятели и си прекара страхотно. Така и двамата опитахме нещо ново и израснахме малко.

Мненията ми са също толкова важни, колкото и твоите.

Всички сме различни, имаме различни идеи и мисли, ето защо всеки вижда света по различен начин. И е хубаво, че сме различни. Няма нужда винаги да сме съгласни едни с други. Можем да споделяме мненията и мислите си и да се изслушваме с любопитство просто защото ни е интересно, а не защото трябва да стигнем до консенсус, не защото някой от нас трябва да е прав.

Обичам емоциите си.

Емоциите са моята вътрешна навигация и затова приемам всяка една от тях.

Те ми казват, че съм на грешния път. Те ми дават знак, че трябва да видя нещата различно.

Като по-млада, исках да се харесам на останалите. Беше ми приятно, когато правех другите щастливи, дори и да беше за моя собствена сметка. Търпях лошото държание на останалите, за да има мир.

На времето излизах с един мъж, който първоначално мислех за страхотен. Но се оказа, че понякога взима наркотици за забавление. Много често след това беше раздразнителен, а моето наивно аз търпеше.

Той ме обиждаше, не се появяваше на уговорките ни, ако му кажех нещо за проблема – той ме избягваше с дни, дори седмици. Типично пасивно-агресивно поведение, но тогава бях заслепена и не знаех какво е добро за мен.

Чувствах се все по-зле, писна ми да търпя, да поддържам мира. Нима не заслужавах нещо по-добро? Да, нещо трябваше да се промени.

Ние, хората, които винаги се опитват да се харесат на другите, често пренебрегваме себе си и стигаме до крайности, за да направим другите щастливи. Често не можем да си поставяме здравословни граници.

Но аз имах нужда точно от граници. Трябваше да си поставя правила, които да следвам без заобикалки. Не трябваше да търпя поведение срещу мен, което не е приемливо.

Естествено, връзката приключи, но накрая се чувствах добре, чувствах се силна.

Емоциите ми бяха показали, че трябва да си тръгна. Емоциите ни са идеалната навигационна система.

И тя не е сложна. Тя ни прави такива, каквито сме.

А на себе си не дължим нищо повече от това да се обичаме и да приемем своето Аз, с всичките му малки особености и странности.

И без извинения.“

Джаки Екстън



Теми   връзка | извинение | извинения | щастие

Още по темата

Коментари

Зареждане






x

Ако не искаш да получаваш най-интересните статии, натисни тук.