Събудих се. Отново тъжна и потисната... Чудех се какво ми става. От известно време се будех така - тъжна и без желание за каквото и да е било. След близо 5 години без сериозна връзка, копнеех за нея, бях готова, исках я, желаех да има някого, с когото да споделям дните си, своите успехи и разочарования.
И тогава се появи Той - така лек и безгрижен, така зареждащ и окриляващ. Той накара деня ми да се усмихне и да придобие нов отенък, който мислех, че скоро няма да видя пак.
Но етоб- събудих се, отново тъжна и потисната... Странна работа, а си мислех, че като имам приятел нещата няма да са така. Приказките свършват до сватбата ама никой не ти казва какво се случва след това. Явно и в моята представа е било така - срещаш някого и бам - животът ти е вече цветя и рози и ти никога няма да си нещастна пак... Уви, не е така...
Явно пак се бях заблудила. Често се случва - понякога толкова много искаш нещо или някого, че когато и една десета от него ти се струва подходяща, му преписваш и останалите. А той не е такъв, той не е това, от което имаш нужда. Ето - празнотата в теб отново взема да се усеща, но по-силно и от преди, защото преди си била самотна и сама, а сега си самотна, но с някого, което е още по-ужасно... Не можеш повече така.
Скочих от леглото, облякох се набързо и излязох. Имах нужда да остана сама, да взема решение, да се изправя срещу моя страх - страхът, че живея в илюзия. Не знам колко дълго бях вървяла, но точно там, някъде в парка по средата на безкрайната ми разходка и обърканите ми мисли, срещнах него - човека, който винаги е бил до мен, когато нещата се объркат и човека, който, откакто бях обвързана (както всеки път правех, когато имаше някой мъж около мен) бях пренебрегнала и да не кажа тотално изключила от живота си. Но това е нормално, мислех си- когато си във връзка, свободното ти време намалява. Прекарваш повече време с половинката си, навиците и ежедневието ти се променят и е в реда на нещата някои стари познати да виждаш по-рядко.
Но ето го и него - сега стоеше пред мен, някак благ и спокоен, което на фона на кашата в моята глава, беше като мираж. Стоях и го гледах, а той просто ми се усмихваше. Погледах го в очите и тогава видях и усетих нещо, което не бях усещала толкова отдавна - усетих пълно приемане и подкрепа, разбиране и любов, така искренна и истинска... Той наистина ме обичаше! Точно по начина, по който винаги бях мечтала някой да ме обича - безусловно и от цялото си сърце!
Не бях много сигурна какво да правя - вярно, бях обвързана в момента, но това, което почувствах тогава в парка, беше толкова истинско. Не исках и не можех да го загубя отново!
Започнахме да се срещаме. Отначалото по-рядко, после срещите ни зачестиха - ходиме заедно на спорт, разхождахме се по магазините, четяхме хубави книги, срещахме се в музеи, театри, на различни семинари, за разходка сред природата и заслужено питие в някое уютно заведение. Това бяха всички онези неща, които не можех да правя с приятеля ми, защото не му допадаха.
Променях се, усещах го - започнах да се чувствам и изглеждам по-добре. Грижех се повече за външния си вид - поддържах се, купих си нови дрехи, пробвах нова прическа, нов грим, излъчването ми беше друго... Излъчване на щастлива и обичана жена...
Приятелят ми също взе да забелязва тази разлика, а аз прекарвах с него по-малко време от преди. Не бях на разположение винаги, не го питах къде е и с кого, кога ще се прибере, спрях да мрънкам и за битовизмите вкъщи...
Не знаех дали е редно, не знаех дали това ме прави лош човек, но със сигурност знаех едно - правеше ме невероятно щастлива! Чувствах се отново жива и всеки ден се събуждах с радостното усещане, че това, ще е най-прекрасният ден в моя живот. Чудех се как бях могла толкова дълго време да го пренебрегвам така - та този човек винаги е бил до мен, винаги ме е подкрепял, когато съм грешала (а това често се случваше), изслушвал ме е, давал ми е безценни съвети и ми е помагал да си стъпя на краката след поредното разочарование. Често съм го обвинявала за провалите си, срамувала съм се от него, казвала съм му, че не е достатъчно добър, че не е достоен, че този или онзи мъж е по-добър и си заслужава повече... Но винаги, когато оставах сама, се сещах за него и отивах при него, защото знаех, че той ще ме приеме, че когато съм с него, всичко е наред... Че с него никога не съм сама и той ще се отзове, когато имам нужда от него въпреки че знае, че когато се появи следващата ми тръпка, най-вероятно пак ще го забравя.
Никога не съм се запитвала как ли се чувства той, когато правя това, но аз съм егоист - искам и взимам, а давам малко в замяна... Предполагам, че това го е натъжавало... Виждал е, че пак греша, но и е знаел, че сама трябва да си науча урока и не е бил суров с мен, а просто тихо и спокойно е чакал часа, в който пак ще му се обадя с думите: „Пак прецаках нещата, имам нужда от теб”.
И той ще дойде да ме събере отново и пак ще ме погледне като онзи ден в парка - с пълно приемане, разбиране и любов, така искренна и истинска. Той живееше за тези моменти, когато отново бяхме заедно. Но този път беше различно, този път аз бях различна и реших - няма да го оставя, никога повече! Дори това да означава, че трябва да се разделя с приятеля си...
„Обичам те!”- думите се изплъзнаха от устните ми. „Обичам те, както никой друг досега! ”- той се усмихна - не ми вярваше. Бях му го казвала и преди, а после пак хуквах при другите. Това ме подразни - аз бях наистина сериозна този път. Но дали? Вече и аз се съмнявах в себе си...
Но взех едно важно решение - да призная на приятеля си за това, което се случваше последните месеци зад гърба му. Седнах една вечер и започнах: „Виж, аз те обичам и държа на теб, но... ти не можеш да ми дадеш, това от което имам нужда. Не го и изискавам от теб - дори и да искаш, не можеш. Ти просто си такъв, но аз... аз не мога повече така! Имам нужда да прекарвам повече време с един изключително важен човек за мен, който бях забравила и пренебрегвала дълго. Но скоро се сетих за него, взехме да излизаме и аз... аз го обичам! И не искам да го изгубя! Но не искам да изгубя и теб! Но ако искаш да си вървиш, ще те разбера, това променя нещата между нас, ще бъде странно, някак си!” и замълчах. Наведох поглед и зачаках присъдата.
Той хвана с ръка брадичката ми и я повдигна така че очите ни се срещнаха. В моите се четяха вина и страх, че това може да е последният път, в който сме заедно така по този начин. „Разбирам те. И всичко е наред.” Наред? Той "наред" ли каза? Вината и страхът в очите ми отстъпиха място на измумлението. „Моля?” – „Всичко е наред, разбирам те. Отначалото ми беше странно, когато взе да отсъстваш по-често, чудех се какво ли се случва, аз ли нещо съм сбъркал, но когато видях, че това те прави щастлива го приех. И понеже и аз сега имах повече свободно време, и аз взех да го правя!” - каза той с усмивка и по лицето му се разля тази усмивка, в която се бях влюбила преди време - лека и безгрижна, така зареждаща и окриляваща...
Сега разбрах – и той не е бил щастлив в последно време! „Напоследък си точно това момиче, в което се влюбих- целеустремена, щастлива, удовлетворена; жена, която се чувства добре в своята кожа; жена, която знае какво иска и как да го постигне; жена, която намира време за себе си и се грижи за себе си; жена, която е спокойна и уравновесена; жена, която уважавам и желая; жена, с която знам, че си струва да бъда; жена, която приема мен, себе си и всичко около нея такова, каквото е, здраво стъпила на земята, но която в същото време ме кара да летя! Обичам я тази жена! Моля те, повече не я губи!”
Бях стъписана... А аз бях пренебрегвала себе си през цялото време, защото си мислех, че ако задоволявам всички негови нужди и ако съм винаги до него, той ще ме обича повече, ще бъде щастлив! Мислех си, че това иска той, а то...
Мъжът иска Жена, не майка, не приятелче. Жена с главно Ж, за да може и той да бъде Мъжа с главно М! Постепенно взех да идвам на себе си и да подреждам информацията, която толкова бързо ми се стовари на главата. Лека и плаха усмивка се появи на лицето ми - вече разбрах - не беше нужно повече да избирам между приятеля ми и най-близкия ми човек затова скочих и отидох веднага да му го съобщя.
Застанах пред огледалото и казах силно развълнувана: „Обичам те! И той те обича! Извинявай, че те пренебрегвах тоооолкова дълго, но сега сме пак заедно и този път е завинаги! Обещавам! Обичам те, мое мило Аз!”
Автор: Мария Хаджиева
НАЗАД
