Когато бях на 16 години, любовта се криеше в болката. Това беше нещо толкова истинско, толкова голямо, но се случи прекалено рано. Толкова рано, че самата любов не знаеше как да реагира на момиче, което обича толкова силно. За съжаление, любовта беше в думи като „Грозна си!“ и „Никога няма да изляза с някоя като теб!“. Любовта беше и „Дебела си...“ и години на тормоз. И все пак... Аз усещах любовта и в тези моменти. Сърцето ми си играеше с мен, а години след това и извинение не може да заличи спомените.
Когато бях на 19, любовта беше момче с твърде много възможности. Любовта беше отменени планове и едностранни усилия. Любовта бе случайна и лоша навсякъде, където отивах. Любовта бе апатия, докато възможностите не отминат. Любовта бе изобилие от възможности, които ми показаха колко важно е сърцето ми. Тя бе егоистична и закъсня прекалено много.
Когато бях на 23, любовта стана спонтанна, превърна се в нужда. Тя бе в думи като „Нямам търпение да те видя, но не мога да ти звънна сега.“ или „Ти си жената, която ме вдъхновява да съм по-добър, но няма да се боря за теб.“ Любовта бе заета.
И когато бях на 24, тя най-накрая ми се представи. Извини ми се за всичко, на което е трябвало да се подложа.
И изведнъж тя стана смях до сълзи, моментите, в които някой друг искаше да се грижи за мен, да е с мен. Любовта беше пълна, сигурна и красива. Тя бе всичко, от което имах нужда през всички години. Никога не си я бях представяла по подобен начин. Тя бе мир.
След всички тези години, любовта бе красива и тиха. Тя бе истинска.
НАЗАД
