Вече не се сбогуваме.
Спираме да отговаряме на обажданията му, на съобщенията му.
Преструваме се, че наистина не го познаваме, че никога не сме се виждали, сякаш не сме наранили половинката си. Прекалено вглъбени в себе си сме, за да му обърнем внимание, да го прегърнем или да кажем мила дума.
Отдалечаваме се. Ставаме невидими, за да не се опита да се върне при нас, за да не иска отново близост или нещо друго. Виждаме го да върви по улицата и обръщаме поглед настрани. Въобще не ни минава през ума, че той е тъжен, а причината сме ние.
Казваме „Чао!“ малко след „Здравей!“. Тръгваме си преди да сме го опознали, преди да се го разбрали и преди да видим как ни гледа. Пренебрегваме чувствата му.
Правим егоистични решения, защото само така можем. Казваме „Чао!“, защото сме намерили някой, нещо по-добро и по-забавно.
Казваме „Чао!“ и не очакваме да нараним когото и да е. Не се обясняваме и не проверяваме как е другият човек. Просто си тръгваме. Не сме дали празни обещания. Не дължим нищо. Внушаваме си, че не оставаме разруха след себе си.
Излизаме със следващия. Пътуваме. Забравяме, че някъде там сигурно ни очакват. Някой, който иска да е част от нашия живот и да имаме общо бъдеще.
Затова и си тръгваме, продължаваме, като не се обръщаме. Не се опитваме да се върнем. Правим го, защото така е по-добре. Чувстваме се по-силни. Имаме контрол.
Вече не казваме „Чао!“, искаме да бъдем оставени на спокойствие, да покажем, че не искаме отсрещния човек, който не заслужава времето ни. Не съжаляваме, защото просто сме такива.
НАЗАД
